Седях на ръба на леглото си, без да мърдам, с чинията с недоядена храна в скута си. Паспортът ми.
В настъпилото дълго мълчание Борис се пресегна през масата и тракна със средния си пръст по ръба на чашата ми с шампанско, стъклото звънна остро, прозвуча като почукването с лъжичка по чашата, когато дойде време за тостовете.
— Мога ли да привлека за малко вниманието ви? — попита той иронично.
— Какво?
— Тост? — и наклони чашата си към моята.
Потърках с ръка челото си.
— И за какво?
— Моля?
— За какво точно смяташ да вдигнеш тост?
— Коледа? Божията милост? Става ли?
Колкото по-дълго ставаше мълчанието между нас, макар и не точно враждебно, толкова повече то придобиваше отчетлива, заплашваща да излезе извън контрол отсянка на гняв. Най-сетне Борис се облегна отново на стола си, посочи с глава чашата ми и каза:
— Неприятно ми е да настоявам, но когато приключиш да се блещиш в мен, може би ще…
— Трябва да си изясня всичко това рано или късно.
— Кое?
— Предполагам, че ще трябва да си го изяснявам дълго време в мислите си. Няма да е лека задача. Разбираш ли, това — тук, другото — там. На две различни купчини. А може би дори три.
— Потър, Потър, Потър… — каза той с приятелски, леко пренебрежителен тон и отново се приведе напред, — глупак си ти. Не си способен да изпиташ благодарност, не цениш красотата на мига.
— Неспособен да изпитам благодарност. Смятам да пия за това.
— Какво? Нима не помниш онази наша единствена щастлива Коледа? Щастливите отминали дни? Които няма да се върнат никога? Баща ти — той замахна нашироко с ръка — на масата в ресторанта? Великолепната вечеря, радостта ни? Щастливото посрещане на празника? Не почиташ ли този спомен в сърцето си?
— За Бога!
— Потър — изпъшка той, — ама и ти си голяма работа. По-лош си от жена. „Бързо, бързо.“ „Ставай, тръгвай.“ Не прочете ли съобщенията ми?
— Какво?
Борис, който протягаше ръка към чашата си, застина на място. После хвърли бързо поглед към пода и аз изведнъж осъзнах много ярко присъствието на чантата му до стола.
Борис почука развеселено с нокътя на палеца по предните си зъби.
— Давай.
Думите увиснаха над останките от закуската. Разкривени очертания в сребърния купол на капака върху металното блюдо.
Вдигнах чантата и се изправих; усмивката му изчезна, защото аз тръгнах към вратата.
— Чакай! — каза той.
— Какво да чакам?
— Няма ли да я отвориш?
— Виж какво… — познавах се прекалено добре и си нямах доверие; не биваше да се бавя, нямаше да допусна едно и също нещо да се повтори два пъти…
— Какво правиш? Къде отиваш?
— Ще отнеса това долу. За да го заключат в сейфа — не знаех дали в хотела изобщо има сейф, знаех само, че не искам картината да бъде близо до мен — беше на по-сигурно място при непознати, в някое гардеробно помещение, където и да било. Освен това имах намерение да се обадя в полицията в мига, когато Борис си тръгнеше, но не по-рано; нямаше смисъл да го въвличам в това.
— Но ти дори не отвори чантата! Дори не знаеш какво има вътре!
— Чух вече.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Може би не искам да знам какво има вътре.
— О, така ли? А може пък да искаш. Не е онова, което си мислиш, че е — допълни той малко злорадо.
— Не е?
— Не е.
— А откъде знаеш какво си мисля, че е?
— Разбира се, че знам какво мислиш, че е! И грешиш. Съжалявам. Но — той вдигна ръце — вътре има нещо много, много по-добро.
— По-добро?
— Да.
— Как може да е по-добро от…
— Просто е така. Много, много по-добро. Налага се да ми повярваш. Отвори и виж — каза той, кимвайки рязко към чантата.
— Какво е това? — попитах, след като бях мълчал зашеметено около трийсет секунди. Вдигнах една тежка като тухла пачка от банкноти по сто долара; после още една.
— Това съвсем не е всичко — и той потри тила си с длан. — Само малка част.
Погледнах чантата, после него.
— Част от какво?
— Е — той се усмихна самодоволно, — реших, че ефектът ще е по-драматичен, ако донеса пари в брой, нали?
От съседната стая долитаха приглушено репликите от някакъв комедиен сериал, точно отмерения, записан смях.
— Каква хубава изненада за теб! Имай предвид, това не е всичко. Реших да е в долари, за да ти е по-удобно, когато се прибереш. Горе-долу толкова, колкото беше сумата, с която дойде — даже малко повече. Всъщност още не са платили — не е пристигнал превод. Но се надявам да стане скоро.