— Те? Кои не са платили? Какво не са платили?
— Тези пари са мои. Мои, лични. От домашния ми сейф. Отбих се в Антверпен, за да ги взема. По-приятно е така — по-приятно за теб, като отвориш чантата, нали? Истинска коледна сутрин, хо-хо-хо, нали? Но ще получиш още много.
Прехвърлях купчината пари и оглеждах пачките, после ги връщах обратно. С бандероли, направо от „Ситибанк“.
— „Благодаря, Борис“, „О, няма защо“ — отговори той иронично със собствения си глас. — „За мен беше удоволствие“.
Купища пари. Непредсказуемо, неподлежащо на контрол събитие. Банкнотите шумоляха под пръстите ми. Всичко това имаше някакъв очебиен емоционален заряд, който не можех да осъзная.
— Както казах — това е само малка част. Два милиона евро. В долари е много, много повече. Така че — весела Коледа! Това е моят подарък за теб! Мога да ти отворя сметка в Швейцария за остатъка и да ти дам депозитна книжка, така че… какво? — той се отдръпна почти уплашено, когато аз прибрах купчините пачки в чантата, затворих я и я побутнах обратно към него. — Не! Твои са!
— Не ги искам.
— Струва ми се, че не разбираш. Позволи ми да обясня, моля те.
— Казах, че не ги искам.
— Потър… — той скръсти ръце и ме изгледа хладно, също както ме беше изгледал в бара на поляка — друг човек на мое място би си тръгнал доволен и никога не би се върнал.
— Защо тогава не го направиш?
— Аз… — той се озърна, като че ли в търсене на причината — ще ти кажа защо не! В името на старите времена. Въпреки че се отнасяш с мен като с престъпник. И защото искам да те обезщетя…
— За какво?
— Моля?
— За какво точно? Ще ми обясниш ли? Откъде, по дяволите, са тези пари? Как това би могло да поправи нещо, мамка му?
— Е, всъщност не би трябвало да прибързваш с…
— Не ме интересуват парите! — вече почти крещях. — Интересува ме картината! Къде е картината?
— Ако почакаш само секунда и не избухваш…
— За какво са тези пари? Откъде са? Какъв точно е техният източник? Бил Гейтс? Дядо Коледа? Феята на зъбчетата?
— Моля те. Драматизираш всичко като баща си.
— Къде е тя? Какво си направил с нея? Няма я, нали? Разменена? Продадена?
— Не, разбира се, аз… хей! — той издърпа рязко назад стола си, стържейки с краката му по пода. — Божичко, Потър, успокой се. Разбира се, че не съм я продал. Защо ми е да правя такова нещо?
— Не знам! Откъде бих могъл да знам? За какво е всичко това? Какъв беше смисълът на цялата история? Защо изобщо дойдох тук с теб? Защо трябваше да ме въвличаш в това? Реши да ме доведеш тук, за да ти помогна да избиваш хора? Така ли е?
— Никога през живота си не съм убивал човек — каза студено Борис.
— О, Господи! Наистина ли го казваш? Какво се очаква от мен, да се засмея? Наистина ли те чух да казваш, че никога…
— Това беше самоотбрана. И ти го знаеш. Не ходя насам-натам с желанието да причинявам зло на хората за удоволствие, но ще се защитавам, ако се налага. А ти — каза той, принуждавайки ме с повелителен жест да замълча, — що се отнася до Мартин, като изключим факта, че в противен случай аз нямаше да бъда тук сега, а най-вероятно и ти…
— Ще ми направиш ли една услуга? Ще млъкнеш ли? Може ли да отидеш ей там и да останеш така една минута? Защото точно сега не искам нито да те чувам, нито да те виждам.
— … що се отнася до Мартин, ако в полицията знаеха, сигурно щяха да ти дадат медал, а същото щяха да направят и много невинни, които вече не са живи, благодарение на него. Мартин беше…
— Или всъщност можеш да си вървиш. Така ще е по-добре.
— Мартин беше дявол. У него нямаше нищо човешко. Вината не беше негова. Нямаше никакви чувства, разбираш ли? Знам, че Мартин е причинявал на разни хора много по-лоши неща от това просто да ги застреля. Не в нашия случай — каза той припряно, махвайки с ръка, като че ли около това се въртеше цялото недоразумение, — нас той щеше да застреля просто защото се чувстваше задължен, не поради другото, поради извратеността и злото у него. Но беше ли Мартин добър човек? Беше ли изобщо истинско човешко същество? Не. Не беше. А и Фритс не беше цвете. Така че — цялото това твое разкаяние, терзанията ти — трябва да ги видиш в по-различна светлина. Трябва да видиш извършеното от теб като героизъм в името на едно по-висше благо. Не може постоянно да виждаш живота в такива мрачни краски, нали разбираш, много лошо ти се отразява.
— Мога ли да ти задам само един въпрос?
— Колкото поискаш.
— Къде е картината?
— Виж какво… — Борис въздъхна и отклони поглед. — Това беше най-доброто, което можах да направя. Знам колко много искаше да си я върнеш. Но не мислех, че ще се разстроиш толкова от това, че няма да я имаш.