— Може ли просто да ми кажеш къде е?
— Потър… — той постави ръка на сърцето си — съжалявам, че се разгневи толкова. Не го очаквах. Но нали ти каза, че и без това не възнамеряваш да я задържиш. Искаше да я върнеш. Нали така каза? — допълни той, защото аз продължавах да го гледам вторачено.
— В какъв смисъл това е най-доброто, по дяволите?
— Е, ще ти обясня! Ако млъкнеш и ме оставиш да говоря! Вместо да беснееш, да се мяташ напред-назад с пяна на устата и да разваляш Коледата и на себе си, и на мен!
— За какво говориш?
— Идиот — той почука по слепоочието си с кокалчетата на свитите си пръсти. — Откъде според теб са дошли тези пари?
— Как бих могъл да знам, мамка му?
— Това са парите от наградата!
— Награда?
— Да! За откриването на картината!
Трябваше да измине малко време. Стоях прав. Наложи се да седна.
— Сърдиш ли се? — попита предпазливо Борис.
Гласове в коридора. Отраженията на мътната зимна светлина по месинговата стойка на лампата.
— Мислех, че ще се зарадваш. Не се ли радваш?
Но аз все още не се бях съвзел достатъчно, за да проговоря. Можех само да се взирам втрещено в него.
Забелязал изражението ми, Борис отметна косата от лицето си и се разсмя.
— Ти сам ми даде идеята. Мисля, че не съзнаваше колко е добра! Гениална! Ще ми се сам да се бях сетил. „Обади се на ченгетата от отдела за откраднати произведения на изкуството! Обади се на тях!“ Откачена история! Така си мислех първоначално. Ти си малко куку на тази тема, ако трябва да бъдем съвсем честни. Само че… — той сви рамене, — последва поредица от неблагополучни събития, както сам отлично знаеш, и след като се разделихме с теб на моста, аз се обадих на Чери, какво да правим, какво да правим, известно време кършихме ръце, после се поослушахме и… — той вдигна чашата си към мен — действително гениална идея! Защо е трябвало да се съмнявам в теб? Когато и да било? Ти си мозъкът зад всичко това от самото начало! Докато аз съм бил в Аляска — където трябваше да ходя пет мили пеш до бензиностанцията, за да си открадна един десерт „Нестле“ — виж какво направи ти. Душата на делото! Защо трябваше да се усъмня в правотата ти? Защото, като се замислих, видях — той вдигна ръце, — че си прав. Кой би помислил? Повече от милион долара награда за твоята картина! И то дори не за връщане на самата картина, а за информация, довела до откриването й! Никакви въпроси! Пари в брой, чисти, необременени!
Отвън вятърът навяваше сняг по прозореца. В съседната стая някой кашляше силно, или се смееше силно, не можех да преценя.
— Напред-назад, напред-назад, през всички тези години. Игра за балами. Води до неприятности, опасна. И — сега си задавам този въпрос — за какво изобщо ми беше това? При положение, че може да се получат направо и съвсем законно всички тези пари? Защото ти беше прав — те са сериозни, делови хора. Не задават никакви въпроси. Единственото, което ги интересуваше, беше да намерят картината — Борис запали цигара и пусна кибритената клечка в чаша вода, където тя загасна със съскане. — Аз самият не присъствах, ще ми се да бях, но не мислех, че ще е разумно да съм там наблизо, ако ме разбираш. Екип на немските специални служби! Бронежилетки, пушки. Никой да не мърда! Всички по лице на земята! Голяма суматоха, тълпа на улицата! Ах, как ми се иска да бях видял изражението на Саша!
— Обадил си се на ченгетата?
— Е, не лично! Моето момче, Дима — Дима е бесен на немците заради стрелбата в паркинга му. Напълно ненужна и му създаде големи главоболия. Разбираш ли… — той кръстоса неспокойно крака и издуха голям облак дим, — досещах се къде крият картината. Има един апартамент във Франкфурт. Навремето принадлежеше на една бивша приятелка на Саша. Хората крият там разни неща. Но нямаше абсолютно никакъв начин да вляза там, дори с половин дузина помощници. Ключалки, алармени инсталации, камери, кодове. Единственият проблем… — той се прозя и избърса уста с опакото на ръката си, — е всъщност проблемите бяха два. Първият беше, че полицията вероятно щеше да се нуждае от доказателства, за да получи разрешение да претърси апартамента. Не можеш просто да се обадиш и да назовеш крадеца, представяйки се като анонимен гражданин, който иска да помогне, нали разбираш. И вторият проблем — не можех да си спомня точния адрес на този апартамент. Пазеха го в голяма тайна — аз самият съм бил там само веднъж — беше късно през нощта, а и аз не бях съвсем във форма. Знаех горе-долу кой е кварталът… не беше много добро място, в доста от сградите се бяха нанесли незаконно разни типове… карах Гюри да ме вози с колата по улиците, насам-натам, насам-натам. Отне цяла шибана вечност. И знаеш ли какво направих накрая? Сведох нещата до една редица сгради, но не бях сто процента сигурен в коя точно беше апартаментът. Затова слязох от колата и тръгнах пеш. Колкото и да ме беше страх да бъда на тази улица — колкото и да се боях да не ме видят — излязох и тръгнах пеш. Със собствените си два крака. И с полузатворени очи. Все едно, че малко се хипнотизирах, разбираш ли, опитвах се да си припомня колко крачки съм извървял, опитвах се да го почувствам с тялото си. Така или иначе, не бива да избързвам. Дима — той започна да рови старателно из парчетата хляб на масата — снахата на братовчеда на Дима, всъщност бившата му снаха, тя се ожени за холандец и имат син на име Антон — двайсет и една-две годишен, безупречен, с фамилно име Ван ден Бринк — Антон е холандски поданик и от малък говори холандски, което е много удобно за нас, нали разбираш? Антон… — той захапа едно хлебче, направи гримаса и изплю едно ръжено семенце — Антон работи в един бар, посещаван от много богати хора, близо до „П. К. Хоофтстраат“, в лъскавата част на Амстердам — улиците на „Гучи“ и „Картие“. Добро момче е той. Говори английски, холандски, от руския знае само една-две думи. Така или иначе, Дима накара Антон да се обади в полицията и да съобщи, че е видял двама немци, като даде за единия точното описание на Саша — бабешки очилца, риза като от „Малка къща в прерията“, татуировка с примитивни мотиви на ръката, която Антон можеше да възпроизведе до съвършенство, защото му я бяхме показали на снимка… така или иначе, Антон се обади на ченгетата, които се занимават с крадени картини и им каза, че видял как тези двама немци, страшно пияни, се скарали в бара, и били толкова ядосани, че забравили там… какво? Една папка! Е, естествено, папката беше специално подготвена. Мислехме да подхвърлим и обработен телефон, но никой от нас не е толкова печен в тези неща, та не можехме да бъдем сигурни, че няма да го проследят обратно до нас. Затова… аз разпечатах няколко снимки — онази, която ти показах, плюс още няколко, които имах в телефона си… щиглецът заедно с брой на вестник, по който можеше да се определи датата на снимката, нали разбираш. Вестникът беше отпреди две години, но… нямаше значение. Антон беше намерил случайно папката, нали разбираш, под един стол, заедно с други документи, свързани с онази история в Маями, за да се направи връзка с предишния случай, когато е била видяна картината. Адресът във Франкфурт беше вътре, за удобство, както и името на Саша. Всичко това беше идея на Мириам, нейна е заслугата, трябва да я почерпиш с едно голямо питие, когато се прибереш у дома. Прати ни някои неща от Америка с FedEx — много, много убедителни. Имаха името на Саша, имаха…