— Струва ми се, че смесваш няколко истории.
— Е, мина много време, откакто ходех на църковно училище в Полша. И все пак, онова, което искам да кажа — за което мислех в колата снощи, докато идвахме насам от Антверпен — е, че добрите дела невинаги имат добри последици, както и че от лошото невинаги следва лошо. Дори добрите и мъдрите не могат да преценят резултата на всички постъпки. Страх да те хване! Помниш ли княз Мишкин, от „Идиот“?
— В момента наистина не съм способен да водя интелектуални разговори.
— Знам, знам, но само ме изслушай. Чел си „Идиот“, нали? Така. Е, за мен „Идиот“ беше разтърсваща книга. Всъщност, толкова разтърсваща, че оттогава насам не съм чел много романи, освен разни от рода на „Татуировка дракон“. Защото — аз се опитвах да го прекъсна — е, можеш да ми кажеш това по-късно, какво си мислел ти, но позволи ми да ти кажа защо книгата ме разстрои толкова. Защото всичко, което Мишкин прави, през цялото време, е добро… самопожертвователно… отнася се към всички с разбиране и съчувствие, и какъв е резултатът от добротата му? Убийство! Катастрофа! Измъчваха ме много тревожни размисли заради това. Нощем лежах буден, измъчван от тревога. Защото… защо? Как бе възможно да става така? Четох книгата може би три пъти, мислех си, че нещо не разбирам. Мишкин е добър, обича всички, чувствителен, винаги прощава, никога не върши нищо нередно — но се доверява на неподходящите хора, взема неправилни решения, причинява болка на хората около себе си. Много мрачно послание се съдържа в тази книга. „Защо да бъдем добри?“ Но… ето каква мисъл ми хрумна снощи, докато пътувах в колата насам. Ами ако… ако нещата са по-сложни? Ами ако и обратното е вярно? Защото, ако понякога добри постъпки могат да имат лоши последици… къде пише, споменава ли се някъде, че лошите постъпки имат задължително лоши последици? Може би понякога… погрешният път е правилният? Можеш да избереш погрешния път и той все пак да те отведе там, където искаш да отидеш? Или, ако го кажем по друг начин, понякога се случва да оплескаш всичко и накрая все пак да излезе нещо добро.
— Не съм сигурен, че разбирам каква е идеята зад всичко това.
— Е, трябва да кажа, че лично аз никога не съм поставял такава строга граница между „добро“ и „лошо“. За мен тази граница често заблуждава. Двете неща никога не са напълно откъснати едно от друго. Едното не може да съществува без другото. Докато обичта е движещата сила на постъпките ми, аз знам, че правя най-доброто, което мога. Но ти — зает постоянно да осъждаш, да жалиш безкрай за отминалото време, да се ругаеш, да се обвиняваш, да се питаш „какво би било, ако…“, „какво би било, ако…“. „Животът е жесток“. „Иска ми се да бях умрял, вместо…“ Е, помисли за следното: какво би било, ако твоите постъпки и избори, били те добри или лоши, не са от значение пред лицето на Бог? Ами ако схемата е предначертана? Не, не… почакай… това е въпрос, над който си струва да се позамислиш. Ами ако нашите грешки и лоши постъпки са именно това, което определя съдбата ни и в крайна сметка ни кара да се обърнем към доброто? Ами ако някои от нас могат да стигнат дотам единствено по този път?
— Докъде да стигнат?
— Разбери, като казвам „Бог“, аз просто отнасям думата „Бог“ към една дългосрочна схема, която ние не сме в състояние да разшифроваме. Гигантски, бавно движещи се атмосферни фронтове, които нахлуват към нас отдалеч и ни отвяват в произволни посоки като… — той махна красноречиво с ръка като подир отвяно от вятъра листо. — Но може би тези сили не са чак толкова безлични и произволни, ако разбираш какво искам да кажа.
— Съжалявам, но наистина не мога да разбера идеята ти.
— Не ти трябва идея. Идеята е, че може би идеята е прекалено огромна, за да можем да я видим или разтълкуваме сами. Защото — веждата му отново се плъзна нагоре, като крило на прилеп, — е, ако ти не беше изнесъл картината от музея и Саша не я беше откраднал, и на мен не ми беше хрумнало да поискам наградата за откриването й — нали тогава дузината други откраднати картини все още нямаше да бъдат намерени? И можеше да си останат завинаги изгубени? Да си стоят, опаковани в кафява хартия, затворени в онзи апартамент? Без никой да ги гледа? В самота, загубени за света? Може да е трябвало една картина да изчезне, за да бъдат намерени всички?