— Струва ми се, че това може по-скоро да се определи като „безмилостна ирония“, отколкото като „Божи промисъл“.
— Но защо трябва да му даваме име? Не може ли двете да са едно и също нещо?
Спогледахме се. И тогава ми хрумна, че въпреки всичките му недостатъци, които бяха многобройни и впечатляващи, аз харесвах Борис и се чувствах добре в негово присъствие, защото, почти от мига, когато се видяхме за първи път, ми стана ясно, че той никога не се страхува. Малко бяха хората, които се движеха с такава свобода и жизнерадостно безразличие из света, запазвайки същевременно такава ексцентрична и непреклонна вяра в онова, което в детството ни той обичаше да нарича „Планетата на Земята“.
— И така — Борис допи виното си и си наля още, — какви са твоите големи планове?
— По отношение на какво?
— Преди малко бързаше да излезеш. Защо не поостанеш още малко тук?
— Тук?
— Не, нямам предвид тук в смисъл на тук, не в Амстердам — съгласен съм с теб, че вероятно е по-добре за нас да напуснем града, а що се отнася до мен, не изпитвам и желание да се връщам тук в скоро време. Исках да кажа, защо не се поотпуснеш и не си починеш малко, преди да отлетиш обратно? Ела с мен в Антверпен. Ще видиш жилището ми. Ще се запознаеш с приятелите ми! Ще се отървеш за малко от твоите женски проблеми.
— Не, прибирам се у дома.
— Кога?
— Още днес, ако мога.
— Толкова скоро? Не! Ела в Антверпен! Там предлагат страхотии услуги, не като тук, при червените фенери — две момичета за две хиляди евро, само трябва да се обадиш два дни по-рано. Всичко по две. Гюри може да ни откара — аз ще седя отпред; ти можеш да легнеш отзад и да поспиш. Какво ще кажеш?
— Всъщност мисля, че бихте могли да ме откарате до летището.
— Всъщност… мисля, че е по-добре да не го правим. Ако аз продавах билети, вероятно нямаше изобщо да те пусна на самолет. Видът ти е на човек с птичи грип или дори с пневмония — той развързваше връзките на мокрите си обувки и се опитваше да натъпче краката си в тях. — Уф! Ще ми отговориш ли на един въпрос? Защо — той вдигна една от съсипаните си обувки, — кажи ми, защо купувам тези префърцунени италиански кожени обувки, след като ги унищожавам за една седмица? А при това старите ми „кларкове“ — помниш ли ги? — вършеха отлична работа, когато се налагаше да бягам бързо! Да скачам от прозорци! Служиха ми години наред! Все ми е едно, че изглеждат тъпо с костюмите ми. Ще си намеря още такива обувки, и ще нося само тях до края на живота си. Къде ли е отишъл Гюри? — той погледна смръщено часовника си. — Не би трябвало да има толкова проблеми с паркирането навръх Коледа.
— Ти обади ли му се?
Борис се плесна по челото.
— Не, забравих. Мамка му! Той вероятно вече е закусил. Или е премръзнал до смърт в колата — той допи остатъка от виното си и пъхна в джоба си малките бутилки водка. — Багажът ти готов ли е? Да? Фантастично. Значи можем да тръгваме — забелязах, че увива останалия хляб и сиренето в една платнена салфетка. — Слез долу и оправи сметката. Въпреки че… — той огледа с неодобрение петната по палтото, хвърлено на леглото ми — наистина би трябвало да се отървеш от това нещо.
— Как?
Той посочи с глава тъмния канал пред прозореца ми.
— Наистина ли?
— Защо не? Няма закон, забраняващ хвърлянето на палта в канали, нали?
— Бих казал, че сигурно има.
— Е… кой знае. Надали се следи стриктно за спазването му, ако питаш мен. Нямаш представа какви боклуци плават тук, когато боклукчиите стачкуват. Пияни американци повръщат вътре, изобщо каквото ти дойде на ум. Все пак — той хвърли поглед през прозореца — съгласен съм с теб, че вероятно не би трябвало да се прави посред бял ден. Може да го отнесем в багажника до Антверпен и да го хвърлим в пещта за изгаряне на боклук. Апартаментът ми ще ти хареса много — той измъкна телефона си и започна да набира. — Малко жилище, подходящо за човек на изкуството, само че няма изкуство. А когато отворят магазините, ще излезем да ти купим ново палто.
vi.
Прибрах се у дома с нощния самолет, тъй наречения „полет на червените очи“, два дни по-късно (след като прекарах 26 декември в Антверпен, без всякакви празненства и без агенции за компаньонки — вместо това супа от консерва, една инжекция пеницилин и стари филми, които гледах, легнал на дивана у Борис), и пристигнах у Хоуби към осем сутринта, дъхът ми излизаше на бели облачета от устата, влязох през украсената с елхови клонки врата, минах през дневната, където светлините на коледното дърво бяха вече угасени и повечето подаръци под него вече ги нямаше, и стигнах до далечната част на къщата, където открих Хоуби, с подпухнало лице и сънлив поглед, по халат и чехли, стъпил на кухненската стълба, за да прибере супника и купата за пунш, които беше ползвал за коледния обяд.