— Здравей — казах, оставяйки куфара си — бях зает с Попчик, който сновеше около краката ми с упоритата си старческа походка, описвайки приветствени осмици — и едва когато вдигнах поглед към Хоуби, който слизаше от стълбата, забелязах колко решително беше изражението му: тревожно, но твърдо, усмивката на лицето му изразяваше непреклонност.
— А как си ти? — аз се изправих, оставяйки кучето, смъкнах новото си палто и го метнах на облегалката на един кухненски стол.
— Някакви събития?
— Нищо особено.
Той не ме поглеждаше.
— Весела Коледа! Е… наистина с известно закъснение. А как прекарахте празника?
— Чудесно. А ти? — осведоми се той сухо след малко.
— Всъщност не много зле. Бях в Амстердам — допълних, когато той не отговори.
— О, така ли? Трябва да е било приятно.
Говореше разсеяно, небрежно.
— Как мина твоят обяд? — попитах предпазливо, след като помълчах.
— О, много добре. Навън беше лапавица, но иначе събирането беше приятно — той се опитваше да сгъне кухненската стълба, но не успяваше. — Под елхата все още има няколко подаръка за теб, ако искаш, можеш да ги отвориш.
— Благодаря. Ще ги отворя довечера. Доста съм уморен. Мога ли да ти помогна с това? — попитах и пристъпих към него.
— Не, не. Не, благодаря — по гласа му се забелязваше, че нещо не е наред. — Готово.
— Добре — казах, питайки се защо не споменава нищо за подаръка, който му бях направил: детска бродерия в рамка, букви от азбуката и цифри, украсени с винетки, стилизирани домашни животни, бродирани с вълнени конци, „Мари Стуртевант нейна бро-дери-я възр. 11,1779“ Възможно ли бе да не го е отворил? Бях открил бродерията в кутия за ластични бабешки гащи на битпазара — не се продаваше евтино като за битпазар, четиристотин долара, но бях виждал подобни бродерии да се продават на търговете за американски произведения на изкуството за десет пъти по толкова. Наблюдавах го мълчаливо как се щура из кухнята като на автопилот — първо се повъртя малко, отвори вратата на хладилника, затвори я, без да извади нищо, напълни чайника, през цялото време затворен като в какавида, избягвайки погледа ми.
— Хоуби, какво има? — попитах накрая.
— Нищо.
Търсеше лъжица, но беше отворил друго чекмедже.
— Какво, не искаш да ми кажеш ли?
Той се обърна и ме погледна, в очите му за миг се мерна несигурност, после отново се обърна към печката и изтърси:
— Беше наистина неуместно да подаряваш на Пипа онази огърлица.
— Какво? — отвърнах стъписан. — Разстроена ли беше?
— Аз… — вторачил се в пода, Хоуби поклати глава. — Аз нямам представа какво става с теб — продължи той. — Вече не знам какво да мисля. Разбери, не искам да те съдя — каза той, защото аз седях и не помръдвах. — Наистина не искам. Всъщност бих предпочел изобщо да не говорим за това. Но… — като че ли търсеше подходящите думи — нима не съзнаваш, че това е нередно, че може да причини болка? Да подариш на Пипа огърлица за трийсет хиляди долара? Вечерта, когато бяхме на празненството по случай годежа ти? Да я оставиш просто така, в обувката й, пред вратата?
— Не съм платил трийсет хиляди за огърлицата.
— Не, предполагам, че си платил нещо от рода на седемдесет и пет хиляди, ако си я купил от магазин. А има и друго… — внезапно Хоуби придърпа един стол и седна. — О, не знам какво да правя — каза той потиснато. — Не знам откъде да започна.
— Моля?
— Моля те, кажи ми, че тази, другата история няма нищо общо с теб.
— Каква история? — попитах предпазливо.
— Ето каква — сутрешно предаване, класическа музика, от кухненското радио се носеха мечтателните звуци на клавирна соната. — Два дни преди Коледа имах забележително посещение — дойде твоят приятел Лушъс Рийв.
Внезапно изпитах чувството, че пропадам, бързо и надълбоко.
— Който отправи някои действително потресаващи обвинения. Решително надхвърлящи очакванията ми — Хоуби затвори очи, притиснал палеца и показалеца си към тях, и поседя за миг така. — Да оставим засега другото настрана. Не, не — каза той и махна с ръка, отхвърляйки опита ми да заговоря. — Всичко по реда си. Сега — за мебелите.