Мълчанието между нас се проточи нетърпимо.
— Разбирам, че не съм се държал така, че да ти е лесно да се обърнеш към мен. Разбирам също, че аз съм този, който те постави на тази позиция. Но… два милиона долара, Тио!
— Слушай, позволи ми да кажа нещо…
— Трябваше да си водя бележки — той представи фотокопия, товарителници за вещи, които никога не сме продавали, с които никога не сме разполагали, за да ги продадем, вещи на ниво „Значителни произведения на американското изкуство“, несъществуващи, не можех да пресмятам на ум и в един момент просто престанах. Цели дузини! Нямах представа какъв обхват е била добила цялата работа. А и ти ме излъга за подхвърлянето на фалшификати. Той съвсем не иска това.
— Хоуби? Хоуби, чуй ме — той гледаше към мен, но не ме поглеждаше истински. — Съжалявам, че е трябвало да разбереш по този начин, надявах се да уредя всичко, преди да се стигне до това, но… всичко е наред, разбираш ли? Мога да откупя обратно всичко, до последното парче.
Но вместо да изглежда облекчен, той само поклати глава.
— Това е ужасно, Тио. Как съм могъл да допусна всичко това?
Ако не бях толкова развълнуван, можех да изтъкна, че е допуснал само една грешка — да ми се довери и да взема думите ми за чиста монета, но той изглеждаше толкова искрено озадачен, че не събрах сили да проговоря.
— Как е могло да стигне толкова далеч? Как е възможно да не съм разбрал? Той имаше… — Хоуби извърна поглед, поклати отново глава, бързо, невярващо. — Твоят почерк, Тио. Твоят подпис. Маса на Дънкан Файф… столове за трапезария „шератън“… диван „шератън“, изпратен в Калифорния… този диван съм го правил аз, Тио, със своите две ръце, виждал си ме да го правя, той е толкова „шератън“, колкото и онази пазарска торба от „Гристийдс“ там. Изцяло нова рамка, дори подлакътниците са нови. Само два от краката са оригинални, ти стоеше до мен и ме гледаше как дялах украсата на новите…
— Съжалявам, Хоуби… от данъчното се обаждаха всеки ден… не знаех какво да направя…
— Знам, че не си знаел — каза той, но докато го казваше, в очите му се таеше съмнение. — Това долу е било нещо като детския кръстоносен поход. И все пак — той избута стола си назад и извърна очи към тавана, — защо не си спрял? Защо продължи да вършиш това? Харчели сме пари, които всъщност не са наши! Закопал си ни до кръста в земята! Това е продължавало с години! Дори да можем да възстановим всички суми, което не можем и ти го знаеш…
— Хоуби, като начало, аз мога да ги възстановя, и после… — имах нужда от кафе, не бях се събудил, но на печката нямаше кафе, а моментът наистина не беше подходящ да стана и да си направя — и второ, е, не мога да кажа, че е било редно, защото със сигурност не беше, но аз се опитвах да спася фирмата и да уредя някои задължения, не знам как се стигна дотам цялата работа да излезе от контрол. Но — не, не, чуй ме — казах настоятелно; чувствах как се отдалечава от мен, как погледът му се замъглява, както ставаше с майка ми, когато беше принудена да седи и да слуша някаква особено усукана и невероятна лъжа на баща ми. — Каквото и да ти е казал, а аз не знам какво е то, сега вече имам парите. Всичко е наред. Разбираш ли?
— Струва ми се, че не смея да те попитам откъде ги имаш — после той се облегна на стола си и продължи тъжно: — Къде беше всъщност? Ако нямаш нищо против да попитам?
Кръстосах и прекръстосах крака, потърках с ръце лицето си.
— В Амстердам.
— Защо в Амстердам? — и допълни, докато аз търсех подходящ отговор: — Мислех, че няма да се върнеш.
— Хоуби… — бях пламнал от срам; винаги се бях старал толкова много да укрия от него двуличието си, да му представям само изгладената, полирана страна на личността си; никога жалката, опърпана част, която така отчаяно криех — измамник, страхливец, лъжец и мошеник…
— Защо всъщност се върна? — Той говореше припряно, потиснато, като че ли искаше само да изхвърли думите от устата си; и във вълнението си стана и закрачи, чехлите му зашляпаха по пода. — Мислех, че сме те видели за последен път. Тази нощ… последните няколко нощи… лежах буден и се чудех какво да направя. Катастрофа. Катаклизъм. По новините говореха само за онези откраднати картини. Ама че Коледа. И не можех да те открия никъде. Не отговаряше на телефона си… никой не знаеше къде си…
— О, Господи — казах, искрено ужасѐн. — Съжалявам. И слушай, слушай — продължих, той беше стиснал устни и клатеше глава, като че ли вече беше обърнал гръб на онова, което говорех, като че ли не намираше смисъл да ме слуша, — ако мебелите са онова, което те безпокои…