— Мебелите? — кроткият, толерантен, търпелив Хоуби изръмжа като вулкан, готов да изригне. — Кой говори за мебелите? Рийв каза, че си избягал, че си се скрил, но… — той спря и замига бързо, опитвайки да се успокои — аз не можах да повярвам такова нещо за теб, не можах, и се боях, че е станало нещо много по-лошо. О, разбираш какво имам предвид — каза той малко ядосано, когато не отговорих. — Какво друго можех да си помисля? Като се има предвид как светкавично напусна партито… Можеш да си представиш какво ни беше, на мен и на Пипа, домакинята се понацупи, „къде е годеникът“, държеше да разбере защо си си тръгнал така внезапно, не ни поканиха на Събирането след партито, така че си тръгнахме, и тогава… представи си как съм се почувствал, когато заварих къщата отключена, вратата стоеше кажи-речи отворена, парите от чекмеджето — изчезнали… и дори ако оставим настрана огърлицата, бележката, която беше оставил за Пипа, беше толкова странна, тя беше не по-малко разтревожена от мен…
— Разтревожена ли беше?
— Разбира се, че беше! — Той размаха ръка. Почти крещеше. — Какво сме си помислили според теб? И после онова ужасно, ужасно посещение на Рийв. Тъкмо точех кората за пая — изобщо не трябваше да отварям, но мислех, че е Мойра — девет сутринта, стоях и го зяпах, целият посипан с брашно… Тио, защо го направи? — попита той отчаяно.
Тъй като не знаех какво точно има предвид — бях направил толкова много — можех само да поклатя глава и да извърна поглед.
— Беше толкова нелепо… как бих могъл да повярвам? И наистина не повярвах. Защото аз разбирам — продължи той, тъй като не казвах нищо, — виж, разбирам за мебелите, направил си това, което е трябвало да направиш, и вярвай ми, благодарен съм ти, ако не беше ти, аз щях да бъда наемен работник някъде и да живея в някаква жалка гарсониера. Но… — той заби юмруци в джобовете на халата си — тези, другите небивалици? Естествено, не мога да не се питам каква е твоята роля във всичко това. Особено като се има предвид как хукна нанякъде, без каквито и да било обяснения, с приятеля си — който, неприятно ми е да го кажа, е много очарователно момче, но създава впечатлението, че е видял отвътре не една затворническа килия…
— Хоуби…
— О, да, Рийв. Трябваше да го чуеш — като че ли бяха изцедили цялата му енергия; той беше отпуснат, сякаш признаваше поражението си. — Старата змия. И… искам да знаеш, че що се отнася до това… кражба на картина? Защитих те категорично. Каквито и други неща да си правил… бях сигурен, че не си извършил това. И после, само три дни по-късно… Какво се появява в новините? Същата картина, заедно с още много. Истината ли говореше той? — попита Хоуби, защото аз мълчах. — Ти ли беше?
— Да. Е, всъщност, технически погледнато, не.
— Тио.
— Мога да обясня.
— Моля те да го направиш — той потърка едното си око с длан.
— Седни.
— Аз… — той се озърна безпомощно, сякаш се боеше, че ще изгуби решимостта си, ако седне на масата с мен.
— Не, трябва да седнеш. Историята е дълга. Ще се опитам да я посъкратя, колкото мога.
vii.
Той не пророни и дума. Дори не отговаряше на телефона, когато той звънеше. Бях капнал, всичко ме болеше от седенето в самолета, и макар че подминах двата трупа, му разказах всичко останало колкото можех по-ясно: кратки изречения, делови тон, не се опитвах нито да се оправдавам, нито да обяснявам. Когато свърших, той продължи да седи — бях разтревожен от възцарилото се мълчание, в кухнята не се чуваше нищо друго освен равномерното бръмчене на стария хладилник. Но накрая той се облегна и скръсти ръце.
— Понякога ходът на събитията се завърта странно, нали? — каза той.
Мълчах, защото не знаех как да отговоря.
— Имам предвид просто… — той потри очи — започвам да го разбирам, колкото повече остарявам. Колко странно нещо е времето. Колко много заблуди и изненади крие.
Единствената дума, която чух, или по-скоро разбрах, беше „заблуди“. После той се изправи рязко — в целия си двуметров ръст, в стойката му се долавяше едновременно строгост и съжаление, или поне на мен така ми се струваше, сянката на предците му — патрулни полицаи, а може би и сянка от изражението на охранител, който се кани да изхвърли някого от кръчмата.
— Тръгвам си — казах аз.
Той примигна бързо.
— Какво?
— Ще ти напиша чек за цялата сума. Само го задръж, докато не те уведомя, че можеш да го осребриш, само за това те моля. Никога не съм искал да ти причинявам неприятности, кълна се.