Той размаха и двете си ръце в познатия си стар жест, отхвърляйки думите ми.
— Не, не. Чакай тук. Искам да ти покажа нещо.
Стана и тръгна към дневната, подът поскърцваше под стъпките му. Забави се там известно време. И когато се върна, носеше един албум със снимки, толкова овехтял, че почти се разпадаше. Седна. Прелисти няколко страници. И когато намери страницата, която търсеше, побутна албума по масата към мен.
— Ето — каза той.
Беше избеляла моментална снимка. Малко момче с орлов нос, с птича физиономия, гледаше с усмивка към пианото в стая с палми, обзаведена в стил „бел епок“: не парижки, не съвсем, това беше Кайро. Двойка жардиниери, много френски бронзови статуетки, множество малки картини. Смътно ми се стори, че разпознавам едната — цветя в стъклена чаша — като работа на Мане. Но после очите ми се плъзнаха и спряха на точното копие на много по-познат образ, в рамка, един-два реда по-нагоре.
Разбира се, беше репродукция. Но дори на тази стара, избеляла снимка, сияеше със своя, обособяваща я, странно модерна светлина.
— Рисувано копие — поясни Хоуби. — Картината на Мане също. Нищо особено, но… — той скръсти ръцете си на масата — тези картини символизираха голяма част от детството му, най-щастливата част, преди да се разболее — единствено дете, обичано и глезено от прислугата… смокини, мандарини и цъфнал жасмин около балкона… той говореше арабски и френски, ти знаеше това, нали? И… — Хоуби стисна здраво сключените си ръце, после потупа устни с показалеца на едната — често говореше за това как с великите картини е възможно да ги опознаеш, почти да заживееш в тях, дори само когато гледаш копия. Дори при Пруст… има един прочут откъс, когато Одет отваря вратата, настинала и нацупена, косата й е разпусната, кожата на петна и Суан, който никога дотогава не й е обръщал внимание, се влюбва в нея, защото му напомня на момичето от една леко повредена фреска на Ботичели. А самият Пруст е познавал фреската само от репродукции. Никога не е виждал оригинала, който е в Сикстинската капела. И въпреки това… целият роман е свързан по някакъв начин с този момент. И в дефекта, в петната по бузите на момиче от картината, се крие част от привличането. Макар и само с помощта на копие, Пруст е съумял да въплъти своята визия за картината, да остави с нея свой отпечатък върху действителността, да извлече от нея нещо изцяло свое и да го даде на света. Защото формата на красивото си остава форма на красивото, без значение дали е преминала стотици пъти през копирна машина.
— Така е — казах, но не мислех за картината, а за „подменените деца“ на Хоуби. Предмети, оживели под докосването му, обработвани, докато изглеждаха така, сякаш по тях се бе изливала честата позлата на времето, копия, които караха хората да обичат стиловете „шератън“ и „хепълуайт“, дори да не бяха виждали такива мебели през живота си.
— Е… аз самият съм просто един стар майстор на копия, и говоря като такъв. Нали знаеш какво е казал Пикасо, „добрите творци копират, великите творци крадат“225. И все пак, при срещата с истинското величие сякаш чувстваш лек токов удар. Няма значение колко пъти хващаш кабела и колко пъти други хора са го правили преди теб. Това е същата връзка — връзка с един по-висш живот. Носи винаги същия заряд. И тези копия — той се приведе напред, отново сключил ръце на масата — тези копия, с които той израснал, изчезнали, когато изгорили къщата им в Кайро, но ако трябва да ти кажа истината, за него те са били изгубени още преди това, когато осакатял и бил отпратен обратно в Америка, но… е, той беше човек като нас, чувстваше привличането на вещите, за него те имаха личност и душа, и макар че бе изгубил почти всичко друго в живота си, той така и не изгуби напълно тези картини, защото оригиналите им все още съществуваха в света. Няколко пъти пътува, за да ги види — всъщност веднъж пътувахме с влак до Балтимор, за да видим оригинала на неговия Мане, когато беше изложен там, преди години, тогава майката на Пипа беше още жива. За Уелти това беше доста път. Но знаеше, че никога вече няма да може да отиде до музея Д’Орсе. А тогава, в онзи ден, когато двамата с Пипа отидоха на изложбата на фламандците, как мислиш, коя картина искаше да й покаже той най-много?
Интересното в снимката беше, че това слабичко момче със събрани колене — с мила усмивка, спретнато в моряшкото си костюмче — беше същевременно и онзи умиращ старец, който бе стискал ръката ми, преди да издъхне: два различни, насложени кадъра, на които бе запечатана една и съща душа. А картината над главата му беше неподвижната точка, с която бе свързано всичко: сънища и знамения, минало и бъдеще, късмет и съдба. Тълкуванието не беше само едно. Имаше множество тълкувания. Това беше една постоянно разрастваща се загадка.
225
Подобно изказване е правено от лорд Тенисън и Т. С. Елиът, впоследствие фразата е приписвана на Игор Стравински, Уилям Фокнър и Пабло Пикасо. — Б.пр.