— Освен това — той беше станал, за да направи кафе — предполагам, че е срамно през целия си живот да се вълнуваш толкова за съдбата на вещи…
— Кой го казва?
— Ами… — той се извърна към мен от печката — не е същото, като да сме отворили тук приют за болни деца, в такъв смисъл. Нима има нещо благородно в това да кърпиш стари маси и столове? Възможно е това да действа опорочаващо на душата. Нагледал съм се на предостатъчно разпродажби на вещи след нечия смърт, за да го знам. Идолопоклонничество! Прекалената привързаност към вещите може да те унищожи. Само че… ако наистина се привържеш към някоя вещ, тя придобива свой живот, не е ли така? И нима целият смисъл на вещите — красивите вещи — не е в това, че те свързват човека с една по-висша красота? Онези първи образи, които разтварят широко сърцето ти и през целия си живот ти ги гониш, опитваш се да ги уловиш наново по един или друг начин? Защото, мисля… поправянето на стари вещи, съхраняването им, грижата за тях — на определено ниво няма рационално основание…
— Не съществува рационално основание за нито едно от нещата, на които държа.
— Е, и с мен е същото — каза той трезво. — Но — надникна късогледо в кутията за кафе, после започна да сипва с лъжичка кафе в каната — виж, съжалявам, че продължавам да дрънкам, но така, както аз виждам нещата, положението е доста заплетено, нали?
— Моля?
Той се разсмя.
— Какво мога да кажа? Великите картини — хората се тълпят да ги гледат, те се възпроизвеждат до безкрайност върху чаши, подложки за мишки и каквото още ти дойде на ум. И — като имаш предвид, че броя и себе си сред тези хора — може цял живот да ходиш с абсолютна вътрешна убеденост по музеите, обикаляш, наслаждаваш се на всичко, после излизаш и отиваш да обядваш някъде. Но — той прекоси кухнята и седна обратно край масата — ако една картина действително проникне до сърцето ти и промени начина, по който виждаш, мислиш и чувстваш, ти не си казваш „о, аз обикнах тази картина, защото тя има универсална стойност“. „Обичам тази картина, защото тя се обръща към цялото човечество“. Не това е причината човек да обикне дадено произведение на изкуството. По-скоро става дума за тих шепот, разнесъл се от някой ъгъл. „Ей, ти! Ей, малкия — да, да, ти!“ — той плъзна пръст по избелялата снимка — докосване на реставратор, докосване без истински допир, между повърхността и пръста му оставаше пространство, тъничко като нафора. — Едно съвсем лично трепване на сърцето. Твоята мечта, мечтата на Уелти, мечтата на Вермеер. Ти виждаш една картина, аз виждам друга, албумите я изместват с още една крачка встрани, дамата, която си купува картичка с картината в магазина на музея, вижда нещо още по-различно, и като казвам това, дори не броя хората, отделени от нас във времето — четиристотин години преди нас, четиристотин години, след като ние си отидем — никога няма да развълнува двама души по еднакъв начин, а повечето хора изобщо няма да я възприемат задълбочено, но истински великата картина прониква като невидим флуид в умовете и сърцата по всевъзможни, различни пътища, по уникални, много специфични начини. „Твоя, твоя. Картината е рисувана за теб“. И… о, не знам, спри ме, ако смяташ, че съм започнал да дърдоря безсмислици… — той прокара ръка по челото си — но самият Уелти казваше, че у някои вещи има нещо съдбоносно. Всеки търговец на антики, всеки специалист ги разпознава. Вещите, които се връщат отново и отново. За някой друг, някой, който не търгува с такива вещи, тази роля може да не изпълнява вещ, а някой град, някой цвят, време на деня. Гвоздеят, на който може да се закачи и заплете тъканта на съдбата ти.
— Говориш като баща ми.
— Е… нека го кажем по друг начин. Кой беше казал, че съвпаденията са просто начинът Бог да съхрани своята анонимност?
— Сега наистина заговори като баща ми.
— А може би комарджиите разбират това по-добре от останалите хора? Нима всичко, което си струва на този свят, не изисква да рискуваш за него? Не е ли възможно доброто понякога да идва при нас по странни и заобиколни пътища?
viii.
Е, да. Предполагам, че може. Или, за да цитирам още един от бисерите сред многото парадоксални твърдения на баща ми, понякога трябва да загубиш, за да спечелиш.
Защото оттогава измина вече близо година и през цялото това време аз почти не престанах да пътувам, единайсет месеца, които прекарах почти изключително в чакални на летища, хотелски стаи и всякакви други места, през които човек само преминава, стоянки за таксита, „Заминаващи полети“, „Пристигащи полети“, пластмасовите подноси, застоялият въздух, нахлуващ през вентилационните отвори, подобни на хриле на акула — и макар че още не е дошъл Денят на благодарността, в заведенията на „Старбъкс“ по летищата вече пускат леки за слушане стандартни коледни парчета, като „Tannenbaum“ в изпълнение на Винс Гуаралди и „Greensleeves“ на Колтрейн; и сред онези много, много неща, за които имах време да размишлявам (като например за какво си струва да живееш? за какво си струва да умреш? преследването на кои неща би било чиста глупост?), мислих много и за онова, което каза Хоуби: за онези образи, които докосват сърцето и го карат да разцъфти като цвете, образите, които отварят пътя към една много, много по-всеобхватна красота, която можеш да търсиш цял живот и така и да не откриеш.