Само че — какво е това по-смислено нещо? Защо съм създаден такъв, какъвто съм? Защо ме вълнуват само тези неща, които не би трябвало да ме вълнуват, и защо не ме е грижа за нещата, които би трябвало да ме интересуват? Или, за да го представя по друг начин: как е възможно да виждам така ясно, че всичко, което обичам, всичко, на което държа, е илюзия и все пак — поне за мен — това вълшебство да е единственото, за което си струва да се живее?
Има нещо, което навява голяма тъга, нещо, което едва сега започвам да осъзнавам: не ни е дадено да избираме сърцата си. Не можем да се принудим да искаме онова, което е добро за нас или е добро за другите. Не можем да избираме какви хора да бъдем.
Защото — нима това не се набива в главите ни постоянно, още от детството, тази неподлагана на съмнения банална фраза от човешката култура? От Уилям Блейк до Лейди Гага, от Русо до Руми, от „Тоска“ до мистър Роджърс227, все едно и също, учудващо еднакво послание, прието от най-висшите до най-нисшите кръгове на обществото: когато ни обземат съмнения, какво да правим? Как да разберем кое е най-доброто за нас? Всеки психоаналитик, всеки кариерен консултант, всяка принцеса от филмите на „Дисни“ знае отговора: „Бъди такъв, какъвто си“. „Следвай гласа на сърцето си“.
Само че има нещо, което наистина, наистина много ми се иска някой да ми обясни. Какво да правим, ако ни се е паднало сърце, на което не е препоръчително да се доверяваме? Ами ако сърцето, по свои неведоми причини, ни води своенравно по неописуемо сияен път, за да обърнем гръб на здравето, на домашния уют, на гражданската отговорност, на здравите социални контакти, на всички общоприети, сладникаво възпявани добродетели и вместо това ни тласка към прекрасния пламък на разрухата, самоунищожението, катастрофата? Права ли е Китси? Ако най-дълбоката ти същност те примамва с песен право по пътя към кладата, по-добре ли е да й обърнеш гръб? Да запушиш ушите си с восък? Да пренебрегнеш цялото онова нередно великолепие, за което крещи сърцето ти? Да стъпиш на пътя, който ще те отведе съвестно към нормалното съществуване, рано лягане, рано ставане, редовни профилактични прегледи, стабилни връзки, стабилно професионално израстване, „Ню Йорк Таймс“ и късна закуска в неделя, и всичко това — с обещанието, че така по някакъв начин ще станеш по-добър човек? Дали не е за предпочитане да скочиш с главата надолу — като Борис — и да се изсмееш в лицето на справедливия гняв, с който крещят името ти?
Не става дума за външни изяви, а за дълбок смисъл. Величие, което е в света, но не е от този свят, величие, което светът не разбира. Онзи първи проблясък на чистата различност, в чието присъствие разцъфтяваш и не спираш да цъфтиш.
Същност, която не искаш. Сърце, на което не можеш да се възпротивиш.
Макар че годежът ми не е развален, поне не официално, ми — беше дадено да разбера — с изискан тон, фино, дискретно, в духа на семейство Барбър — че никой не ме държи отговорен за нищо. Което е идеално. Нищо не е било казано, нищо не се казва и сега. Когато ме канят на вечеря (както се случва често, когато съм в Ню Йорк), атмосферата е лека, приятна, дори оживена, с едва доловима интимност, в която няма нищо лично; отнасят се с мен като с член на семейството (почти), когато и да се появя там, съм добре дошъл; успях да убедя госпожа Барбър да поизлезе от апартамента, прекарахме няколко приятни следобеда заедно, обядвахме в „Пиер“, после посетихме един-два търга; а Тоди, спазвайки безукорна коректност, дори успя веднъж да спомене небрежно, като че ли напълно случайно, името на някакъв много добър лекар, без изобщо да намеква, че аз бих могъл да се нуждая от нещо подобно.
[Що се отнася до Пипа: въпреки че тя бе взела книгата за Оз, беше оставила огърлицата, заедно с едно писмо, което отворих с такова нетърпение, че буквално разкъсах плика, разкъсвайки и самото писмо. Идеята — която започнах да разбирам, след като коленичих и събрах парчетата — беше следната: обичала да ме вижда, времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк, означавало много за нея, и кой друг на този свят би могъл да избере за нея такава прекрасна огърлица? била съвършена, повече от съвършена, но тя не можела да я приеме, това би било прекалено, съжалявала и — може би думите й били неуместни, ако било така, се надявала да й простя, но не трябвало да мисля, че тя не отвръща на любовта ми, защото ме обичала, обичала ме. (Обичаш ме? попитах се смутено.) Само че било сложно, не мислела само за себе си, но и за мен, защото и двамата, аз и тя, тъй като сме били преживели много сходни неща, ужасно много сме си приличали — прекалено много. И тъй като и двамата сме пострадали така тежко, толкова рано в живота си, така насилствено и непоправимо, по начин, който повечето хора не разбират и не биха могли да разберат, дали не било малко… рисковано? Дали не било въпрос на самосъхранение? Няма ли като две свръхчувствителни, преследвани от мисълта за смъртта личности да започнем прекалено много да разчитаме един на друг? Това не означавало, че тя не се справя добре в момента, защото се справяла, но всичко можело да се промени за миг за всеки от нас, нали? Връщането назад, рязкото хлъзване обратно надолу, нали това била опасността? Тъй като слабостите и дефектите ни били много сходни, дали нямало опасност единият да дестабилизира прекалено бързо другия? И макар че въпросът бе оставен някак да виси във въздуха, осъзнах незабавно и с немалко учудване какво искаше да каже тя. (Глупаво от моя страна — да не съм го забелязал досега, след всички онези травми, премазания крак, многото операции; очарователно провлеченият й глас, очарователно провлечената походка, бледността, постоянната склонност да обгръща с ръце тялото си, шаловете, пуловерите, обичая й да навлича много пластове дрехи, ленивата, сънлива усмивка: и самата тя, онази унесена Пипа от детството ни, беше възход и падение, морфиновата близалка, за която бях копнял толкова много години.)
227
Фред Макфийли Роджърс (1928 — 2003) — американски образователен деец, свещеник от презвитерианската църква, композитор, писател и телевизионен водещ. Прочут със създаването и воденето на телевизионното шоу „Съседите на мистър Роджърс“ (1968-2001). Опитва се да подобри начина, по който телевизията въздейства върху децата и младите хора. — Б.пр.