Но, както читателят на тези редове несъмнено се е убедил (ако те някога намерят читатели), представата да бъда повлечен надолу не крие ужас за мен. Не че бих искал да повлека някого със себе си, но… нима не мога да се променя? Не може ли аз да бъда силният? Защо не?]
[Можеш да имаш всяко от тези момичета, ако пожелаеш, каза Борис, седнал на дивана до мен в апартамента си в Антверпен, дъвчейки шамфъстък, докато двамата гледахме „Убий Бил“.
Не, не мога.
И защо? Аз бих избрал Снежната принцеса. Но ти искаш другата, и защо не?
Защото тя има приятел.
И какво от това? попита Борис.
Който живее с нея.
И какво от това?
И ето че аз самият се питам: Какво от това? Ами ако замина за Лондон? Какво от това?
И този въпрос или води към пълна катастрофа, или е най-разумният въпрос, който съм си задавал през живота си.]
Странно, но писах всичко това с идеята, че Пипа ще го прочете някой ден — а разбира се, тя няма да го прочете. Никой няма да го прочете, по очевидни причини. Не съм писал по памет: онази празна тетрадка, която учителката ми по английски ми даде преди толкова много години, се оказа първа от цяла поредица, начало на нередовен, но пожизнен навик, установил се, когато бях тринайсетгодишен, започнал с поредица официално звучащи и същевременно странно интимни, като до връстник, писма до майка ми: дълги, маниакални, преливащи от носталгия писма, сякаш писани до жива майка, която копнее за новини от мен, описващи къде съм „отседнал“ (никъде не употребявам глагола „живея“), писма, в които описвам подробно какво съм ял и какво съм пил, какво съм гледал по телевизията, какви книги съм чел и на какви компютърни игри съм играл, какви филми съм гледал, какво са направили и казали Барбърови, какво са направили и казали татко и Ксандра — тези писма (старателно датирани и подписани, готови да бъдат откъснати от тетрадката и да бъдат пратени по пощата) се редуваха с отчаяни изблици на „Мразя всички!“ и „Иска ми се да бях умрял!“, после минаваха месец-два само с по някой драснат ред, днес съм у Б., от три дни не съм ходил на училище, а вече е петък, животът ми в хайку, аз самият в почти зомбирано състояние, Божичко, така се надрусахме снощи, че аз май припаднах, играхме на някаква игра, наречена „Лъжливи зарове“, вечеряхме с корнфлейкс и ментови бонбони за приятен дъх.
Но дори когато отидох в Ню Йорк, аз продължих да пиша. „Защо, по дяволите, тук е толкова по-студено, отколкото си спомням, и защо тази глупава, шибана настолна лампа ме натъжава толкова?“ Описвах задушаващо скучни официални вечери; записвах разговори и описвах сънищата си; вземах си старателно бележки за онова, на което ме учеше Хоуби долу, в магазина.