Но какво говори картината за самия Фабрициус? Не казва нищо за религиозна, любовна или семейна обвързаност; нищо за наличие или отсъствие на гражданско съзнание, професионални амбиции или преклонение пред властта и богатството. Долавя се само биенето на едно малко сърчице и самотата, огряната от слънцето стена и съзнанието, че няма път за бягство. Време, което не се движи, време, което не може да бъде наречено време. И там, пленен в сърцето на светлината, стои малкият затворник и не трепва. Спомням си нещо, което бях чел за Сарджънт: как, когато рисувал портрети, Сарджънт винаги търсел животното, което се крие в модела му (склонност, която, след като вече имах повод да я търся, откривах навсякъде в работите му: дългите лисичи муцуни и заострените уши на неговите богати наследници, щръкналите като на заек зъби на интелектуалците и лъвските муцуни на индустриалните магнати, пухкавите деца, ококорили очи като бухалчета). А в този уверено рисуван портрет не може да не видиш човешкото у щиглеца. Раним, но запазил достойнство. Един затворник се взира в друг.
Но кой би могъл да знае какъв е бил замисълът на Фабрициус? Не са оцелели достатъчно негови работи, та дори да се опитваме да гадаем. Птичката се взира в нас. Не е идеализирана, не са й придадени човешки черти. Тя си е птица. Бдителна и примирена. Няма поука от историята. Няма извод. Има само двойна бездна — онази между художника и пленената птица и другата, между запечатания от него образ на птицата и начина, по който го виждаме ние, векове по-късно.
Да, познавачите може да се вълнуват от модерния рисунък и начина, по който е ползвана светлината, от историческата значимост и уникалната стойност на творчеството на фламандските майстори. Но това не вълнува мен. Както бе казала майка ми преди толкова много години, майка ми, която бе обикнала картината просто защото бе видяла нейна репродукция в книга, която взела като дете от библиотеката на окръг Команчи: не е важна значимостта. Историческата стойност я умъртвява. През тези непреодолими разстояния — между птицата и художника, между художника и зрителя — аз чувам съвсем ясно онова, което ми казва картината, онова „Ей, ти!“ от ъгъла, както беше го описал Хоуби, долитащо през делящите ни четиристотин години, и то е нещо много специално и лично. Долавям го в окъпаното в светлина пространство, в ударите на четката, които художникът ни позволява да видим, да видим отблизо, като това, което са в действителност — пигментни петънца, дело на човешка ръка, виждаме сякаш как космите на четката преминават по платното — а после, от разстояние, виждаме чудото, или шегата, както бе казал Хорст, въпреки че всъщност то е и едното, и другото, процесът на преображение на материята, в който боята е боя, но същевременно и пера, и кости. В тази точка действителността се пресича с идеала, шеговитото, става сериозно, а сериозното се превръща в шега. Вълшебната точка, в която всяка идея и нейната противоположност са еднакво верни.
И аз се надявам, че тук, или поне в начина, по който аз възприемам картината, се крие и една по-голяма истина за страданието — макар да съм започнал да съзнавам, че единствените истини, които ме вълнуват, са онези, които не разбирам и не мога да разбера. Онова, което е загадъчно, многозначно, необяснимо. Онова, което не можеш да вградиш в разказ, което няма своя история. Проблясъците от светлина по едва видимата верижка. Петно слънчева светлина върху жълта стена. Самотата, която отделя всяко живо същество от друго живо същество. Скръбта, неделима от радостта.
Защото — какво би било, ако точно този, специално този щиглец (а той е много специален) не е бил пленен или роден в плен, ако не живееше в нечий дом, където художникът Фабрициус е могъл да го види? Няма как той да е разбирал защо е принуден да води такъв мъчителен живот: стряскан от шумовете (така си го представям аз), тормозен от дима, от лая на кучетата, миризмите от готварницата, дразнен от пияници и деца, привързан така, че може да литва само дотам, докъдето позволява късата верижка. И все пак достойнството му е разбираемо дори за едно дете: една капчица смелост, само перца и крехки кости. Не е плах, дори не е лишен от надежда, стои уверено и не отстъпва. Отказва да се скрие от света.
И мислите ми се въртят все повече около този отказ да отстъпиш. Защото, независимо от това, което казва един или друг, независимо от това колко често и колко убедително ми го казват, никой никога няма да успее да ме убеди, че животът е някаква великолепна наслада, която те изпълва с удовлетворение. Защото ето каква е истината — животът е истинска катастрофа. Основните факти на съществуванието — опитите ни да се издържаме, да намерим приятели, и всичко останало, което вършим — са катастрофа. Забравете тези смехотворни глупости в духа на „Нашият град“228, които всички повтарят: чудото, въплътено във всяко новородено бебе, радостта, която доставя едно простичко цвете, „Живот, не можем да осъзнаем цялата ти прелест“229 и така нататък. За мен — и аз ще повтарям това упорито, до смъртта си, докато забия нихилистичния си нос в земята и вече нямам сили да го казвам: по-добре да не се раждаш, отколкото да се озовеш в тази помийна яма. В това бунище, пълно с болнични легла, ковчези и разбити сърца. Без освобождение, без право на обжалване, без право на „поправка“, както казваше Ксандра, път, който води единствено към старостта и раздялата, и никакъв друг изход освен смъртта. [„Трябва ни бюро жалби!“, така, спомням си, ми натякваше Борис, когато един следобед у тях се бяхме насочили към объркано-метафизичния въпрос защо майките ни, защо именно те — ангели, богини — е трябвало да умрат? докато бащите ни бяха живи и здрави, пиеха до безпаметство, влачеха се сред неразбория, и упорито продължаваха да се тътрят напред, сеейки хаос и безпорядък, във видимо цветущо здраве? „Взели са не онези, които е трябвало да вземат! Допусната е грешка! Всичко е нечестно! На кого да се оплачем сред цялата тази свинщина? Кой отговаря за всичко тук?“]
229
Парафраза на цитат от Т. Уайлдър от горната пиеса: „Земя, не можем да осъзнаем цялата ти прелест“ — Б.пр.