И — може да е смешно да продължавам в този тон, въпреки че и това е без значение, защото никой никога няма да види тези редове — но има нещо напълно нелогично в онова, което знаем, а именно, че всичко свършва зле за всички, дори за най-щастливите сред нас, и че накрая ще изгубим всичко, което има значение за нас — и все пак да съзнаваме, че независимо от всичко, независимо от жестоко предопределения изход на играта, е възможно да я играем дори с известна наслада.
Да се опитваш да изтръгнеш някакъв смисъл от това ми се струва очарователно старомодно занимание. Може би забелязвам някаква схема във всичко това просто защото съм се взирал прекалено дълго. От друга страна, за да парафразирам думите на Борис, може би виждам схема, защото тя съществува.
В известен смисъл написах тези страници и като опит да разбера. От друга страна, на друго ниво, аз не искам да разбера и да се опитвам да разбера, защото, постъпвайки така, ще изневеря на фактите. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е че никога не съм чувствал така ясно загадката на бъдещето: усещането, че пясъкът в пясъчния часовник изтича, трескавото препускане на времето напред. Незнайни, неизбрани от нас, неискани сили. А аз пътувам толкова отдавна, толкова отдавна се будя призори в хотели в непознати градове, толкова отдавна съм на път, че чувствам вибрацията на самолетните двигатели в костите си, в тялото си, имам чувството за постоянно движение, през континенти и часови пояси, което продължава дълго след като съм слязъл от самолета и пристъпвам със залитане към поредната хотелска рецепция, „здравейте, аз съм Ема/ Селина/Чарли/Доминик, добре дошъл в Еди-кой си хотел!“ уморени усмивки, попълване на формуляри с треперещи ръце, спускане на поредните транспаранти и после — отпускам се на поредното чуждо легло, около мен се полюшва поредната непозната стая, облаци и сенки, болестно ликуване, усещане, че си умрял и си вече в Рая. Защото едва снощи сънувах, че съм на път, сънувах и змии, телата им бяха нашарени с кръгове, бяха отровни, със заострени като стрели главички, и макар че бяха съвсем близо до мен, аз не се боях, съвсем не. А в главата ми се въртеше един стих, който бях чул някъде: когато сме край теб, забравяме смъртта230. Такива са прозренията, които ме обземат зад спуснатите транспаранти в хотелските стаи, озарени от ярката светлина на минибаровете, докато от коридора непознати гласове говорят на чужди езици, там, където преградата между световете изтънява.
И постоянно, след Амстердам, който бе всъщност моят Дамаск, спирката по пътя, белязана с апогея на моето обръщане — може би така би трябвало да се опише — аз продължавам да се вълнувам дълбоко от преходността, въплътена в хотелите, не по някакъв елементарен туристически начин, а с почти трансцендентална пламенност. Някъде през октомври, всъщност беше около Деня на мъртвите, бях отседнал в един крайморски хотел в Мексико, където вятърът издуваше пердетата из коридорите, а стаите имаха имена на цветя. Стая „Азалия“, стая „Камелия“, стая „Олеандър“. Пищност и великолепие, полъх на морски бриз в коридорите, които сякаш водеха към вечността, и всяка стая имаше врата с различен цвят. Божур, глициния, роза, пасифлора. И кой знае — може би именно това ни чака в края на пътя, величие, което не можем да си представим до мига, когато прекрачим прага и се взрем, обзети от удивление, когато Бог най-сетне свали ръце от очите ни и ни каже: „Погледни!“