[„Минавало ли ти е някога през ум да сложиш край на всичко?“ попитах по време на една скучна част от „Животът с прекрасен“, разходката с Дона Рийд на лунна светлина, докато седях в Антверпен и наблюдавах как Борис, с помощта на лъжичка и вода, отмервана с капкомер, си забърква, както казваше той, „дозичка“.
Остави ме на мира! Ръката ме боли! Той вече ми беше показал кървавата линия, почерняла по краищата, врязана дълбоко в бицепса му. Нека стрелят по теб по Коледа, да те видим тогава как ще седиш и ще гълташ само аспирини!
Да, но все пак е лудост да го правиш така.
Е — можеш да вярваш, може да не вярваш — за мен това не е кой знае какъв проблем. Правя го само по специални поводи.
Чувал съм подобни приказки и преди.
Е, такава е истината. Засега ползвам рядко. Познавам хора, които си бият рядко доза, вече три-четири години, и са си съвсем наред, стига да не го правят по-често от два-три пъти месечно. Освен това, каза благоразумно Борис — синята светлина от екрана проблясваше по лъжичката — нали така и така съм алкохолик. Злото е сторено, и толкова. Ще пия, докато умра. Ако нещо стане причина за смъртта ми — той посочи с глава бутилката „Русский стандарт“ на ниската масичка — ще е това. Казваш, че никога не си си инжектирал нищо?
Вярвай ми, и с останалите начини имах достатъчно проблеми.
Да, това поставя тежка стигма, буди страх, разбирам. Що се отнася до мен — честно, в повечето случаи предпочитам да смъркам — в клубове, ресторанти, когато обикалям насам-натам, е много по-лесно да се отбиеш в тоалетната и да смръкнеш малко. А този начин — винаги копнееш за него. И на смъртното ми легло ще копнея за доза. По-добре никога да не започваш. Въпреки че… наистина е много дразнещо да гледаш някакъв тиквеник да седи, да пуши крек с лула и да обяснява колко мръсно и несигурно нещо е спринцовката, и че никога не би го ползвал, разбираш ли — като че ли е кой знае колко по-разумен от теб.
А ти защо започна?
Защо започват хората? Приятелката ми ме беше зарязала. Онази, с която ходех тогава. Исках да се държа лошо и самоунищожително, ха. Е, желанието ми се изпълни.
Джими Стюарт с пуловер с емблемата на университета си. Сребриста луна, треперещи гласове. Момичета от Бъфало, излезте тази вечер, излезте тази вечер. А защо тогава не спреш?, попитах.
Защо да спирам?
Наистина ли трябва да обяснявам защо?
Ясно, но ако не ми се иска?
Но ако наистина можеш да спреш, защо да не спреш?
От меч живееш, от меч умираш, отбеляза рязко Борис и натисна с брадичка копчето на много професионален на вид турникет, докато навиваше ръкава си нагоре.]
И колкото и ужасно да звучи това, аз го разбирам. Не можем да избираме какво да искаме и какво да не искаме, и това е суровата, самотна истина. Понякога искаме онова, което искаме, дори да съзнаваме, че то ще ни убие. Не можем да избягаме от себе си. (Едно признавам на баща ми — той поне се беше опитал да поиска разумното — майка ми, чантата с документи, мен — преди да побеснее напълно и да побегне от него.)
И колкото и да ми се иска да повярвам, че има някаква истина отвъд илюзията, започнах да се убеждавам, че отвъд илюзията няма истина. Защото между „реалността“ от една страна и момента, в който съзнанието докосва реалността, има едно междинно пространство, краят на дъгата, където се ражда красотата, където две различни плоскости се преливат една в друга и се смесват, давайки ни онова, което животът не ни дава: и това е пространството, обитавано от изкуството, пространството, обитавано от магията.
А аз бих добавил — обитавано и от любовта. Или по-скоро тази междинна зона илюстрира противоречието, залегнало в основата на любовта. Погледнато отблизо: осеяна с лунички ръка, притисната към черно палто, жаба-оригами, килната на една страна. Отстъпиш ли назад, незабавно възниква илюзията: по-истинска от живота, безсмъртна. Самата Пипа е играта между тези две неща, едновременно любов и не-любов, има я и я няма. Снимки по стената, смачкан чорап под леглото. Моментът, когато посегнах да махна едно пухче от косата й, а тя се разсмя и избегна докосването ми. И също както музиката е разстоянието между нотите, също както красотата на звездите се крие в разстоянието между тях, също както, когато слънцето докосне дъждовните капки под определен ъгъл, опасва с пъстроцветна лента небето — така и пространството, в което съществувам аз и искам да продължа да съществувам, и честно казано, се надявам и да умра в него, е именно това междинно разстояние, в което отчаянието се пречупи в чистата различност и създаде нещо по-висше.