Но Том не влезе в тона ми и не реагира на шегата. Беше изгубил интерес.
— Ъъъ… по-добре недей — каза той и сви леко рамене с полуусмивка. — Друг път.
— Добре, друг път — бях раздразнен — какво, по дяволите, го прихващаше? И все пак част от постоянно поддържания от нас тон на черен хумор, който изглеждаше забавен единствено на нас, беше да се обиждаме и оскърбяваме взаимно; бях почти сигурен, че ще дойде при мен след часа по английски, или ще ме настигне тичешком, когато тръгнех да се прибирам, и ще ме хлопне по главата с тетрадката по алгебра. Но не го направи. На другата сутрин, преди първия час, той дори не ме погледна, когато му казах „здрасти“, а начинът, по който си проправи път край мен с безизразно лице, ме накара да застина на място. Линди Мейзъл и Манди Куейф, застанали пред шкафчетата си, се обърнаха и се спогледаха, кискайки се малко шокирано: „О, Божичко!“ До мен съученикът ми, с когото седяхме в лабораторията, Сам Уайнгартън, поклати глава.
— Ама че гъз — каза той на висок глас, достатъчно висок, за да се обърнат към него всички в коридора. — Голям гъз си, Кейбъл, нали ти е ясно?
Но на мен ми беше все едно — най-малкото, не се чувствах засегнат или потиснат. Приятелството ми с Том открай време имаше някаква налудничава, истерична отсянка, имаше в него нещо откачено, трескаво и малко опасно, и макар че същото някогашно високо напрежение присъстваше, стрелката за волтажа трептеше все така, но токът сякаш бе сменил посоката си, и вместо да правя щуротии с него в класната стая, ми идеше да натикам главата му в тоалетната чиния, да дръпна ръката му така, че да я изтръгна от ставата, да блъскам лицето му в тротоара, докато го разкървавя, да го принудя да яде кучешки лайна и боклуци от земята. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разярявах, понякога бях толкова бесен, че започвах да крача напред-назад из банята и да си говоря сам под нос. Ако Кейбъл не ме беше накиснал пред господин Биймън („Сега вече знам, че онези цигари не са били твои, Тио…“)… ако не ме бяха отстранили временно от училище заради Кейбъл… ако мама не си беше взела свободен ден… ако не се бяхме озовали в музея във възможно най-лошия момент… та нали дори господин Биймън се беше извинил в известен смисъл за станалото! Защото несъмнено имаше проблеми с оценките ми (и куп други неща, за които господин Биймън не подозираше), но отключващият инцидент, причината, заради която бях повикан на онази среща, цялата онази история с цигарите в училищния двор — чия беше вината за това? На Кейбъл. Не може да се каже, че очаквах от него да се извини. Всъщност надали бих му казал някога нещо по този въпрос. Само че… какво бях аз сега? Парий? Персона нон грата? Та той дори не искаше да разговаря с мен? Бях по-дребен от Кейбъл, но не много по-дребен, и всеки път, когато по непреодолимия си навик остроумничеше в клас или претичваше покрай мен в коридора с новите си най-добри приятели, Били Уогнър и Тад Рандолф (така, както бяхме тичали някога заедно, винаги прекалено бързо, с онзи порив към лудост и опасност) — единственото, за което можех да мисля, бе колко ми се иска да го пребия жестоко, да чуя как момичетата се смеят, докато той отстъпва превит пред мен, потънал в сълзи: „Ооо, Том? Хлъц, хлъц, плачеш ли?“ (В старанията си да предизвикам сбиване го ударих по носа уж случайно, затваряйки със замах вратата на тоалетната в лицето му, и го блъснах в автомата за напитки така, че той изтърва гадните си картофки със сирене на пода, но вместо да ми се нахвърли — както копнеех да стори — той просто се подсмихна и си тръгна, без да каже дума).
Разбира се, не всички ме избягваха. Много от съучениците ми оставяха бележки и подаръци в шкафчето ми (включително и Изабела Кушинг и Мартина Лихтблау, най-харесваните момичета от моя випуск), а отдавнашният ми враг Уин Темпъл от пети клас ме удиви, когато дойде и ме притисна в мечешката си прегръдка. Но повечето хора реагираха в мое присъствие с предпазлива, малко притеснена учтивост. Не че обикалях насам-натам разплакан, дори не демонстрирах потиснатост, но все пак те прекъсваха разговорите си, когато сядах до тях на обяд.
От друга страна, възрастните ме притесняваха с многото внимание, което ми отделяха. Съветваха ме да си водя дневник, да разговарям с приятелите си, да си направя „колаж на спомените“ (шантав съвет в моите очи; съучениците ми се чувстваха неловко в мое присъствие, дори когато се държах съвсем нормално; последното нещо, което исках, беше да привличам внимание, споделяйки чувствата си с хората или заемайки се с художествени занаяти с терапевтична цел в кабинета по изкуства). Струваше ми се, че прекарвам неоснователно много време, застанал в празни класни стаи и кабинети (с поглед, вперен в пода, кимащ безсмислено), заедно с някой загрижен учител, помолил ме да остана след часовете, или придърпал ме настрана, за да поговорим. Учителят ми по английски, господин Нюспийл, седнал на катедрата, първо ми описа с развълнуван тон ужасната смърт на собствената си майка, издъхнала по вина на некадърен хирург, а след това ме потупа по гърба и ми даде тетрадка, в която да си водя записки; госпожа Суонсън, психологът на училището, ми показа две упражнения за правилно дишане и изказа предположение, че може да се почувствам по-добре, давайки отдушник на скръбта си, като изляза навън и започна да замерям с кубчета лед някое дърво; дори господин Боровски (учителят по математика, комуто приповдигнатият тон бе значително по-неприсъщ, отколкото на останалите учители) ме придърпа настрана в коридора, и, говорейки много тихо, приближил лице на около два инча от моето, ми описа чувството за вина, което го измъчвало, след като брат му загинал при катастрофа. (Чувството за вина се споменаваше често в тези разговори. Дали учителите ми вярваха, също като мен, че аз нося вина за смъртта на майка си? Изглежда беше така.) Господин Боровски се чувствал толкова виновен, задето оставил брат си да шофира пиян, тръгвайки си от дома му след някакво парти, че известно време мислел дори за самоубийство. Самоубийството може да се е мярвало и в моите мисли. Но самоубийството не беше решение.