Выбрать главу

Бях започнал да реагирам подозрително, когато непознати ми обясняваха кое е най-добро за мен — същото бяха казали и социалните работници, когато стана дума за настаняване в дома на някое семейство.

— Но… на мен не ми се струва, че баба ми и дядо ми предлагат нещо толкова нередно — казах аз.

— Какво имаш предвид?

— Идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“. Може там да се почувствам добре.

— Искаш да кажеш, че не би се чувствал добре в дома на баба си и дядо си?

— Не съм казал нищо подобно.

Той наклони глава на една страна.

— Не, но като се има предвид как постоянно споменаваш „Холидей Ин“ като нещо приемливо, ми се струва, че издаваш с това предпочитанието си към този вариант.

— Струва ми се значително по-приемливо от това да живея в чужд дом.

— Да — той се приведе напред, — но позволи ми да ти кажа нещо. Ти си едва тринайсетгодишен. И току-що си изгубил основната си опора, човека, който се е грижел за теб. Да заживееш сам тъкмо сега не е допустимо за теб. Искам да кажа, много е неприятно, че баба ти и дядо ти имат тези здравословни проблеми, но вярвай ми, убеден съм, че ще можем да измислим нещо, веднага щом състоянието на баба ти се подобри.

Не отговорих. Беше ясно, че никога не е виждал дядо Декър и Дороти. Макар че аз самият не ги бях виждал много пъти, основното нещо, което си спомнях от срещите ни, беше пълната липса на чувство за кръвна близост, безразличието в погледите, които спираха върху мен, сякаш бях някакво случайно хлапе, озовало се по погрешка там на излизане от мола. Перспективата да заживея с тях беше буквално невъобразима и аз тормозех паметта си с опити да измъкна от нея нещо за последното ми посещение в дома им — но нямах особен успех, защото тогава бях седем или осемгодишен. Помнех, че по стените имаше избродирани на ръка поговорки в рамки, както и някакво съоръжение на кухненския плот, в което Дороти сушеше плодове и зеленчуци. По едно време — след като дядо Декър ми беше изревал да не пипам с лепкавите си ръчички електрическото му влакче — баща ми бе излязъл да пуши навън (беше зима) и не бе влязъл обратно в къщата. „Боже Господи!“, бе казала майка ми, когато потеглихме отново с колата (идеята да се запозная с родителите на баща си беше нейна), и след това така и не отидохме там отново.

Няколко дни след като се бе получило предложението да бъда настанен в „Холидей Ин“, в дома на семейство Барбър се получи картичка за мен. (Казано между другото: нередно ли е да си мисля, че Боб и Дороти, както се бяха подписали, трябваше по-скоро да вдигнат телефона и да ми се обадят? Или дори да се качат в колата си и да дойдат в града, за да ме видят? Но те не направиха нито едно от двете неща — не че бях очаквал да долетят при мен, надавайки съчувствени възгласи, но все пак щеше да е мило, ако ме бяха изненадали с някой малък, нетипичен израз на привързаност).

Всъщност картичката беше от Дороти (името „Боб“, очевидно написано с нейния почерк, беше добавено допълнително в малкото пространство след собственото й име — явно се беше сетила със закъснение). Интересното беше, че пликът като че ли бе отварян на пара и след това залепен отново — дали го бе направила госпожа Барбър? или социалните работници? — но текстът на картичката бе написан несъмнено с отвесния европейски почерк на Дороти, който познавахме от пристигащите веднъж годишно у дома коледни картички, почерк, който — както бе отбелязал веднъж баща ми — би изглеждал по-добре на таблото пред ресторант „Ла Гулю“, където се изписваха с тебешир рибните специалитети на деня. Отпред на картичката се виждаше лале с клюмнала главичка, а надписът отдолу гласеше „Край няма“.

От малкото, което помнех за нея, знаех, че Дороти не си хаби думите напразно, и случаят с тази картичка не правеше изключение. След сърдечното встъпление — съжалявала за трагичната ми загуба и мислела за мен в тези дни на скръб — тя предлагаше да ми изпрати автобусен билет за Удбрайър, Мериленд, като същевременно споменаваше някакви неясни здравословни проблеми, които не давали възможност на нея и дядо Декър „да отговарят на изискванията“ за хора, които да поемат грижата за мен.

— Изисквания ли? — каза Анди. — Звучи така, като че ли искаш от нея десет милиона долара в небелязани банкноти.