Мълчах. Странно, но онова, което ме безпокоеше, беше снимката отпред на картичката. Беше съвсем обикновена картичка от онези, които се виждат подредени по стойките в супермаркетите, но все пак не ми се струваше подходящо да изпратиш на човек, чиято майка е умряла наскоро, снимка на увехнало цвете — колкото и артистично да бе изпълнена.
— Доколкото разбрах, тя била много болна. Защо пише именно тя?
— Не знам нищо повече от теб — бях си задал същия въпрос; струваше ми се неестествено кръвният ми дядо да не е написал нито ред и дори да не си е дал труд да се подпише.
— Може би — поде мрачно Анди, — дядо ти е развил болестта на Алцхаймер и тя го държи като затворник в собствения му дом. За да му вземе парите. Това се случва често, когато съпругите са по-млади, нали знаеш.
— Не ми се вярва той да има чак толкова много пари.
— И така може да е — съгласи се Анди и се покашля демонстративно. — Но не бива да се изключва и жаждата за власт. „Природа, със зъби и нокти, червени от кръв“26. Може да не иска ти да получиш дял от наследството.
— Приятелю — намеси се бащата на Анди, вдигайки внезапно поглед от „Файненшъл Таймс“, — струва ми се, че разговорът ви взема доста непродуктивна насока.
— Е, честно казано, аз не разбирам защо Тио да не остане да живее у нас — отвърна Анди, произнасяйки на глас собствените ми мисли. — Приятно ми е да бъда с него, а стаята ми е достатъчно просторна.
— Ами всички ние несъмнено с радост бихме го оставили да живее у нас — каза госпожа Барбър, но сърдечният й тон не беше толкова убедителен, колкото бих искал да бъде. — Но какво биха казали роднините му? Доколкото ми е известно, отвличането на непълнолетни все още не се допуска от закона.
— Но, татко, струва ми се, че в случая положението съвсем не е такова — продължи Анди с дразнещо безучастния си глас.
Господин Барбър стана рязко, взел в ръка чашата си с газирана вода. Не биваше да пие алкохол заради лекарствата, които вземаше.
— Тио, не си спомням, разбираш ли от ветроходство?
Трябваше да мине миг, преди да осъзная смисъла на въпроса му.
— Не.
— О, колко неприятно. Анди прекара забележително на ветроходния лагер в Мейн, нали така, Анди?
Анди мълчеше. Беше ми казвал многократно, че това са били най-ужасните две седмици в живота му.
— Запознат ли си със значението на морските сигнални флагове? — попита господин Барбър.
— Моля? — казах аз.
— Имам в кабинета си превъзходна схема, която бих ти показал с удоволствие. Не прави такива гримаси, Анди. Съвсем подходящо е едно момче да притежава подобни умения.
— Несъмнено, ако му се налага да спира преминаващ влекач.
— Тези твои остроумия са много досадни — каза господин Барбър, но изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен. — Освен това — допълни той, обръщайки се към мен, — струва ми се, че ще останеш учуден, ако разбереш колко често системата за морска сигнализация се ползва в паради, във филмите и… ами знам ли, например в храма на Мелпомена.
Анди изкриви лице.
— В храма на Мелпомена — повтори той иронично.
Господин Барбър се обърна към него и го изгледа.
— Да, в храма на Мелпомена. Нещо забавно ли има в думите ми?
— Бих казал, че по-скоро прозвучаха пресилено.
— Е, аз не намирам в тях нищо пресилено. Със сигурност прабаба ти би се изразила точно така.
(Дядото на господин Барбър бил отхвърлен от доброто общество, защото взел за жена не много известната актриса Олга Осгуд.)
— Точно това искам да кажа и аз.
— А как трябва да се изразя според теб?
— Всъщност, татко, онова, което по-скоро искам да знам, е кога за последен път си видял употреба на морска сигнализация в която и да било театрална постановка.
— В „Саут Пасифик“27 — отвърна незабавно господин Барбър.
— С изключение на „Саут Пасифик“.
— Отказвам се да споря.
— При това се съмнявам, че ти или мама сте гледали някога „Саут Пасифик“.
— За Бога, Анди.
— Е, дори да сте гледали постановката. Един пример не е достатъчен, за да докаже правотата ти.
— Няма да продължавам този абсурден разговор. Хайде, Тио.
vii.
Оттогава нататък започнах да полагам особени усилия да се представя като образцов гост: сутрин си оправях леглото; никога не пропусках да кажа „моля“ и „благодаря“, и да направя всичко, което според мен майка ми би искала да направя. За съжаление домакинството на семейство Барбър не беше от тези, в които човек би могъл да покаже благодарността си, грижейки се за по-малките деца или помагайки в миенето на съдовете. Като се започне с жената, която идваше да се грижи за растенията — потискащо задължение, тъй като поради недостига на светлина в апартамента повечето растения умираха и личната асистентка на госпожа Барбър, чиито основни задължения се свеждаха като че ли до пререждане на гардеробите и на колекцията порцелан, домакинският персонал наброяваше около осем души. (Когато веднъж попитах госпожа Барбър къде е пералнята, тя ме изгледа така, като че ли бях поискал луга и свинска мас, за да сваря сапун).
27
„Саут Пасифик“ — мюзикъл (Роджърс/Хамърстийн), премиера — 1949 г., един от най-дълго представяните на Бродуей, получил десет награди „Тони“, екранизиран и адаптиран за телевизия. — Б.пр.