Седеше толкова близо до мен, че долавях миризмата на дезодоранта му.
— Какво например?
— Например какво си ял на закуска онази сутрин. Това е добро за начало, какво ще кажеш?
— Ами… — бях се вторачил в златната гривна с плочка с личните му данни, която носеше на китката си. Въпросът не беше от онези, които очаквах да ми зададат. Истината беше, че онази сутрин не бяхме закусили изобщо, защото имах неприятности в училище и мама ми беше сърдита, но се притеснявах да го кажа.
— Не си ли спомняш?
— Палачинки — изтърсих в отчаянието си.
— О, така ли? — Рей впери в мен проницателния си поглед. — Майка ти ли ги направи?
— Да.
— А какво сложи в тях? Боровинки, шоколад?
Кимнах.
— И двете?
Чувствах, че всички ме гледат. После господин Биймън каза — така високопарно, сякаш се намираше в час по обществен морал:
— Не е необходимо да си измисляш отговор, ако не си спомняш.
Цветнокожият, който седеше в ъгъла с бележник, хвърли към господин Биймън остър, предупреждаващ поглед.
— Всъщност се забелязват някои нарушения в паметта — намеси се с тих глас госпожа Суонсън, която си играеше с очилата, окачени на шията й на верижка. Беше вече баба, носеше дълги бели ризи, а дългата си сива коса носеше на плитка, падаща на гърба. Учениците, изпращани в кабинета й за консултации, я наричаха „Свами“28. По време на срещите ни в училище, като изключим съвета за ледените кубчета, ме беше научила как да вдишвам и издишвам на три етапа, за да освобождавам емоциите си, и ме беше накарала да рисувам мандала, представляваща нараненото ми сърце. — Ударил е главата си, нали, Тио?
— Така ли е? — попита Рей, поглеждайки ме открито.
— Да.
— Прегледа ли те лекар?
— Не веднага — обади се госпожа Суонсън.
Госпожа Барбър кръстоса краката си в глезените.
— Отведох го в спешното отделение на болницата „Ню Йорк Презбитериън“ — каза тя спокойно. — Когато го доведоха в дома ми, се оплакваше от главоболие. Погрижихме се за това след един ден. Като че ли преди това никой не се беше сетил да го попита пострадал ли е по някакъв начин.
Енрике, социалният работник, понечи да възрази, но след като по-възрастният, цветнокож полицай (припомних си името му, беше Морис) го изгледа предупредително, замълча.
— Виж какво, Тио — поде Рей и ме потупа по коляното. — Знам, че имаш желание да ни помогнеш. Искаш да ни помогнеш, нали?
Кимнах.
— Прекрасно. А ако се случи да те питаме за нещо, а ти не знаеш отговора, можеш спокойно да кажеш, че не знаеш.
— Искаме просто да нахвърляме цял куп въпроси, и да видим дали ще откриеш в паметта си нещо, свързано с някой от тях — каза Морис. — Съгласен ли си?
— Имаш ли нужда от нещо? — вгледа се Рей внимателно в мен. — Може би вода? Газирана?
Поклатих глава. На територията на училището не се позволяваше употребата на газирани напитки — в момента, когато господин Биймън се обади:
— Съжалявам, на територията на училището не се позволява употребата на газирани напитки.
Рей направи гримаса, с която сякаш казваше: „Я стига бе“ — не бях сигурен дали господин Биймън го видя или не.
— Съжалявам, моето момче, опитах — каза той, обръщайки се към мен. — По-късно мога да изтичам и да ти донеса нещо безалкохолно от бакалията, ако искаш, става ли? И така — той плесна с ръце. — Колко време беше изминало според теб от момента, когато влязохте с майка ти в музея, до първата експлозия?
— Струва ми се, около час.
— Струва ти се или си уверен?
— Струва ми се.
— Мислиш, че може да е било повече от час? Или по-малко?
— Не мисля, че е било повече от час — отвърнах след дълга пауза.
— Опиши ни собствените си спомени за инцидента.
— Не видях какво се случи — казах аз. — Всичко си беше наред, после — гръмовен проблясък и трясък.
— Гръмовен проблясък?
— Не исках да кажа това. Имах предвид, че трясъкът беше гръмовен.
— Ти каза трясък — намеси се Морис, пристъпвайки напред. — Как мислиш, ще можеш ли да ни опишеш в по-големи подробности как прозвуча този трясък?
— Не знам. Просто беше… много силен — добавих, когато те продължиха да ме гледат, като че ли очакваха да кажа още нещо.
В настаналото мълчание долових едва чуто кликване: госпожа Барбър, свела глава, дискретно проверяваше съобщенията на своя „блакбери“.
Морис се покашля.
— А някаква миризма?
— Моля?
— Да си доловил някаква конкретна миризма в моментите непосредствено преди взрива?
— Не, не мисля.
28
Свами — от санскрит, аскет или йога, посветен в религиозен орден, почетна титла. — Б.пр.