— Съвсем нищо? Сигурен ли си?
Докато въпросите продължаваха да се сипят — все едни и същи, в променена поредност, за да ме объркат, а от време на време се появяваше и по някой нов — аз събрах сили, очаквайки напразно да стигнат до картината. Просто щях да си призная и да приема последиците, без значение какви щяха да бъдат те (вероятно много сериозни, тъй като по всичко личеше, че скоро грижите за мен щяха да бъдат поети от държавата). В два случая едва не издърдорих всичко в страха си. Но колкото повече въпроси задаваха (къде съм бил, когато съм получил удара по главата? кого съм видял и с кого съм разговарял, слизайки надолу?), все повече ми ставаше ясно, че те нямат и най-слаба представа от онова, което се бе случило с мен — нито в коя зала съм бил, когато избухна бомбата, нито дори от кой изход съм напуснал сградата.
Разполагаха с план на музея; залите бяха отбелязани не с имена, а с номера — 19А и 19В, номера и букви в подобие на лабиринт, стигащи до 27.
— Тук ли беше при първата експлозия? — питаше Рей и сочеше. — Или тук?
— Не знам.
— Не бързай.
— Не знам — повторих с известно отчаяние. Схемата на залите имаше смущаващия вид на нещо, създадено от компютър, като част от видеоигра или възстановката на бункера на Хитлер, която бях видял по телевизионния канал „Хистъри“, нещо, което в действителност ми се струваше неразбираемо и не можех да свържа с пространствата — такива, каквито ги помнех.
Той посочи към друго място и каза:
— Виждаш ли този квадрат? Това е експозиционен панел с картини, окачени на него. Знам, че помещенията ти изглеждат еднакви, но може би ще успееш да си спомниш къде си бил, ориентирайки се по него?
Взирах се отчаяно в схемата и не отговарях. (Всичко ми е изглеждало така непознато донякъде и защото те са ми показвали онази част от сградата, където е била намерена майка ми — през доста зали от мястото, където бях аз, когато се взриви бомбата — но аз разбрах това доста по-късно).
— Не си забелязал никого на излизане — каза окуражаващо Морис, повтаряйки това, което вече им бях казал.
Поклатих глава.
— Съвсем нищо ли не си спомняш?
— Е, искам да кажа… покрити тела. Разхвърляни спасителни съоръжения.
— Но не и някой, който да е излизал от зоната на експлозията или да е влизал там.
— Не видях никого — повторих упорито. Вече бяхме говорили за това.
— Следователно не си видял и никакви пожарникари или хора от спасителните екипи.
— Не.
— Предполагам, тогава може да кажем със сигурност, че те вече са били получили заповед да напуснат сградата по времето, когато ти си дошъл на себе си. Следователно говорим за период от около четиридесет минути до час и половина след първата експлозия. Можем ли да твърдим това със сигурност?
Свих отпаднало рамене.
— Това „да“ ли означава или „не“?
Взирах се в пода.
— Не знам.
— Какво не знаеш?
— Не знам — повторих аз, а последвалото мълчание беше толкова дълго и смущаващо, та ми се стори, че няма да издържа и ще се разплача.
— Спомняш ли си втория взрив?
— Извинете, че се намесвам — обади се господин Биймън, — но това действително ли е необходимо?
Рей, който ме разпитваше, се извърна.
— Моля?
— Не съм убеден, че разбирам на какво основание бива подлаган на всичко това.
Съхранявайки старателно неутрален тон, Морис отвърна:
— Проучваме местопрестъпление. Нашата работа е да открием какво се е случило там.
— Да, но вие несъмнено разполагате с други възможности за действие в такива рутинни случаи. Бих предположил, че там вътре е имало всевъзможни охранителни камери.
— Няма спор — намеси се рязко Рей. — Само че камерите не могат да заснемат нищо през дима и прахта. Или ако в резултат на взрива са изкривени така, че гледат към тавана. Да видим сега — той се облегна с въздишка на стола си. — Ти спомена дим. Усети миризмата му или го видя?
Кимнах.
— Кое от двете? Помириса го или го видя?
— И двете.
— Откъде идваше според теб?
Канех се отново да кажа, че не знам, но се оказа, че господин Биймън не е изказал докрай съображенията си.
— Простете, но аз изобщо не мога да разбера каква е ползата от охранителните камери, ако те не са в състояние да функционират при авария — каза той, обръщайки се към всички в стаята. — При сегашното ниво на технологиите, и толкова много предмети на изкуството…
Рей се обърна, за да му отвърне гневно, но застаналия в ъгъла Морис вдигна ръка и каза на висок глас:
— Момчето е важен свидетел. Системата за наблюдение не е проектирана да оцелее в такава ситуация. А сега, извинете, но ако не можете да се въздържите с коментарите си, ще се наложи да ви помолим да напуснете, сър.