— Аз съм тук в качеството си на застъпник на детето. Имам право да задавам въпроси.
— Не и ако нямат пряка връзка с благосъстоянието на детето.
— Странно, според мен става дума точно за това.
В този момент Рей се завъртя на стола, който беше поставил срещу мен.
— Сър, ако продължавате да възпрепятствате хода на разпита, ще се наложи наистина да напуснете — каза той.
— Нямам никакво намерение да ви преча — заяви господин Биймън в последвалото напрегнато мълчание. — Уверявам ви, през ум не ми минава подобно нещо. Продължавайте, моля — той махна раздразнено с ръка. — Не бих искал да ви възпирам.
Въпросите продължаваха. Откъде е идвал димът? Какъв е бил цветът на забелязания от мен отблясък? Кой е влизал в тази зона и е излизал от нея преди взрива? Забелязал ли съм нещо необичайно, каквото и да е то, преди взрива или след него? Гледах снимките, които те ми показваха — невинни, безизразни лица, не познавах нито един от тези хора. Паспортни снимки на туристи-азиатци и на пенсионери, майки и пъпчиви тийнейджъри, усмихващи се на син фон във фотоателиета — обикновени лица, лица, които се забравят лесно, и все пак с някакво трагично излъчване. После разпитващите се върнаха към схемата. Дали не бих се опитал, за последен път, да определя на картата мястото, на което съм се намирал? Тук или тук? Или може би тук?
— Не помня.
Повтарях тези думи отново и отново: отчасти защото наистина не можех да бъда сигурен, отчасти защото се страхувах и ужасно ми се искаше разпитът да приключи, но и защото в стаята цареше подчертано напрежение и нетърпение; другите възрастни явно бяха се споразумели негласно, че аз не знам нищо и трябва да бъда оставен на спокойствие.
После изведнъж всичко приключи.
— Тио — каза Рей, изправи се и постави месестата си ръка на рамото ми, — искам да ти благодаря, приятелю, задето направи за нас, каквото можа.
— Няма проблем — отвърнах, смутен от изненадващо рязкото приключване на разговора.
— Знам отлично колко трудно ти беше. Никой, наистина никой не би поискал да си припомня такива неща. То е все едно, че — той очерта с ръце нещо като рамка за картина — събираме части на пъзел, опитваме се да си изясним какво се е случило там вътре, а ти може би разполагаш с някои части от пъзела, които никой друг не може да даде. Наистина ни помогна много, като се съгласи да поговориш с нас.
— Ако си спомниш още нещо — каза Морис, привеждайки се, за да ми подаде една визитна картичка (която госпожа Барбър бързо грабна и прибра в чантата си), — ще ни се обадиш, нали? Ще му напомните, нали, госпожо — обърна се той към госпожа Барбър, — да ни се обади, ако има още нещо, което да ни каже? Служебният номер е на картичката, но — той извади от джоба си химикалка, — бихте ли ми я върнали за момент, ако обичате?
Госпожа Барбър отвори безмълвно чантата си и му върна картичката.
— Така, така — той щракна с химикалката и надраска някакъв телефонен номер на гърба. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Можете да оставите съобщение в офиса, разбира се, но ако не ме откриете там, ми се обадете на мобилния, става ли?
Докато всички се тълпяха на вратата, госпожа Суонсън се насочи с плавната си походка към мен и обгърна раменете ми с ръка с присъщата си непринуденост.
— Здрасти — каза тя, като че ли бяхме първи приятели. — Как вървят нещата?
Отклоних поглед и направих гримаса, която трябваше да означава „добре, струва ми се“.
Тя погали ръката ми, като че ли бях любимата й котка.
— Браво на теб. Знам, че трябва да е било много тежко. Искаш ли да се отбиеш в кабинета ми за няколко минути?
Забелязах с ужас, че Дейв, психиатърът, се навърта зад нея, зад него пък стоеше Енрике, социалният работник, с ръце на кръста и нетърпелива полуусмивка на устните.
— Моля ви — казах, а отчаяното ми нежелание сигурно се е долавяло в гласа ми, — искам да се върна в час.
Тя стисна ръката ми над лакътя; забелязах как хвърли поглед към Дейв и Енрике. После отвърна:
— Разбира се. Къде е следващият ти час? Ще те заведа.
ix.
Междувременно беше дошло време за часа по английски — последният за деня. Изучавахме поезията на Уолт Уитман: