Недоумяващи лица. В късния следобед в задушната класна стая е надвиснал сънлив унес, през отворените прозорци долита шумът на уличното движение от Уест Енд Авеню. Учениците се облягат с лакти на чиновете, отпуснали глави в ръцете си, и драскат в полетата на своите тетрадки със спирали.
Взирах се през прозореца, към мръсния резервоар за дъждовна вода на отсрещния покрив. Разпитът (така приемах приключилия току-що разговор) ме беше смутил дълбоко, беше слял набързо като в стена разпилените усещания, които ме връхлитаха най-неочаквано и мигновено: задушлив поток от химикали и дим, искри и оголени жици, леденобялото сияние на аварийното осветление, така силно, че сякаш се губех в него. Случваше се съвсем произволно, докато бях на училище или пък на улицата — застивах в крачка, когато вълната отново ме заливаше и виждах очите на момичето, вперени в моите в онзи странен, изметнат миг, преди светът да се разлети на късове. Понякога се осъзнавах, неуверен, че съм чул какво ми е било казано току-що, виждайки как съученикът, с когото бяхме работили в лабораторията по биология, ме гледа вторачено, или как човекът, на чийто път бях застанал пред хладилника с безалкохолни напитки в корейския супермаркет, казва „Хайде, хлапе, давай, не мога да се мотая тук цял ден“.
Сред снимките, които ми показаха, не разпознах момичето — нито пък стареца. Полека пъхнах ръка в джоба на сакото си и затърсих пръстена. Преди няколко дни бяхме записали в тетрадките си думата consanguinity — кръвно родство, връзка, създавана от кръвта. Лицето на стареца беше така разкъсано и унищожено, че дори не бих могъл да си спомня как точно е изглеждал, но помнех прекалено ясно топлата влага на кръвта му по ръцете ми — особено като се има предвид, че в известен смисъл тази кръв беше още там, долавях мириса й, усещах в устата си вкуса й, и разбирах защо се говори за „кръвни братя“ и как кръвта свързва хората. През есента в часовете по английска литература бяхме чели „Макбет“, но едва сега започвах да разбирам защо лейди Макбет никога не би могла да измие кръвта от ръцете си, защо кръвта не изчезваше въпреки нейните опити да я измие.
x.
Тъй като се оказваше, че понякога съм се въртял и викал насън, будейки Анди, госпожа Барбър бе започнала да ми дава по едно малко зелено хапче, наречено „Елавил“, което според нейното обяснение щяло да пропъжда нощните ми страхове. Чувствах се неудобно, защото сънищата ми не бяха дори истински кошмари, а само тревожни интермедии, в които майка ми бе останала да работи до късно и нямаше как да се прибере — понякога някъде на север, в някакви опустошени от пожар земи, сред автоморги, където в дворовете лаеха вързани на вериги кучета. Обикновено в сънищата си я търсех по товарни асансьори и в запустели сгради, чаках я нощем на непознати автобусни спирки, мярвах жени, приличащи на нея, през прозорците на преминаващи влакове или не успявах да вдигна слушалката, когато тя се обаждаше да ме търси в дома на семейство Барбър — разочарования и разминавания на косъм, сред които се мятах и се събуждах, поемайки рязко и шумно дъх, проснат потен в утринната светлина, измъчван от гадене. Лошото не бяха опитите да я намеря, а събуждането, когато осъзнавах, че тя е мъртва.
Със зелените хапчета дори сънищата чезнеха в задушен мрак. (Сега осъзнавам, макар тогава да не ми правеше впечатление, че госпожа Барбър никак не е била права да ми дава лекарства, които никой не ми е предписвал, в допълнение към предписаните ми от Дейв жълти капсули и мънички оранжеви топченца). Сънят, когато идваше, напомняше на пропадане в яма, и сутрин често ми беше много трудно да се събудя.
— Черен чай, това е решението — каза господин Барбър една сутрин, когато клюмах над закуската си, и ми наля чаша от силната запарка в собствения му чайник. — „Асам Сюприйм“. Силен като конски ритник. Ще измете всякакви медикаменти от организма ти. Знаеш ли за Джуди Гарланд? Как се е справяла преди представление? Е, баба ми ми е разказвала как Сид Лъфт29 винаги се обаждал в близкия китайски ресторант и поръчвал пълен чайник, за да промие всички барбитурати от мозъка й — било е в Лондон, струва ми се, когато играела в „Палейдиъм“, и единственото, което я спасявало, бил силният чай, понякога било много трудно да я събудят, разбираш ли, просто да я измъкнат от леглото и да я облекат…
— Не може да пие това нещо, сигурно има вкус на киселина от батерия — каза госпожа Барбър, пусна в чая две бучки захар и добави солидна доза сметана, преди да ми подаде чашата. — Тио, неприятно ми е да повтарям едно и също, но наистина трябва да хапнеш нещо.
29
Сид Лъфт (1915-2005) — видна фигура в американския шоу-бизнес, импресарио, трети съпруг на Джуди Гарланд. — Б.пр.