— Добре — отвърнах сънливо, но не направих опит да отхапя малко от мъфина с боровинки. За мен храната имаше вкус на картон; не бях изпитвал глад от седмици.
— Ако предпочиташ препечени филийки с канела? Или овесени ядки?
— Направо е смешно, че не ни позволяваш да пием кафе намеси се Анди, който имаше обичая да си купува голяма чаша кафе от „Старбъкс“ на път за училище, както и следобед, когато се връщаше, но родителите му не знаеха за това. — Много си изостанала в това отношение.
— Възможно е — отвърна хладно госпожа Барбър.
— Дори половин чаша би била от полза. Нелогично е от твоя страна да очакваш да вляза в час по химия за напреднали в 8.45 сутринта без кофеин в организма си.
— Съчувствам ти — отбеляза господин Барбър, без да вдига глава от вестника.
— Не проявяваш никакво разбиране. На всички останали е позволено.
— Случайно съм наясно, че това не е истина — каза госпожа Барбър. — Беси Ингърсол ми каза…
— Може госпожа Ингърсол да не позволява на нейната Сабин да пие кафе, но така или иначе е необходимо нещо доста по-сериозно от чаша кафе, за да помогне на Сабин Ингърсол да посещава часове за напреднали по какъвто и да е предмет.
— Не трябваше да казваш това, Анди, много е злобно.
— Е, такава е истината — отвърна Анди невъзмутимо. — Сабин е тъпа като пън. Предполагам, че има основание да си пази здравето, защото не може да се похвали с нещо друго.
— Умът не е всичко, скъпи. Би ли ял яйца на очи, ако поръчам на Ета да направи? — обърна се към мен госпожа Барбър. — Или може би пържени? Или бъркани? Изобщо, както ги предпочиташ?
— Аз обичам бъркани яйца! — обади се Тоди. — Мога да изям четири.
— Не, не можеш, приятелче — каза господин Барбър.
— Мога пък! Мога да изям шест! Цяла кутия!
— Не е като да искам „Декседрин“30 — продължи Анди. — Макар че в училище мога да си доставя, ако изпитам нужда.
— Тио? — настоя госпожа Барбър. Забелязах, че Ета, готвачката, стои на прага. — Какво ще кажеш за едно яйце?
— Нас никой не ни пита какво искаме за закуска — заяви Китси; но макар че го каза на много висок глас, всички се престориха, че не са я чули.
xi.
Една неделна сутрин изплувах към светлината, изтръгвайки се от тежък и много объркан сън, от който не ми остана никакъв спомен освен бръмчене в ушите и мъчителния копнеж по нещо, изплъзнало се от пръстите ми и паднало в дълбок пролом, така че никога нямаше да го видя отново. И все пак по някакъв начин — сред тези дълбини, в които бях потънал, сред прекъснатите нишки и безследно изчезналите фрагменти от съня — в мислите ми се открояваше едно изречение, примигвайки в мрака като новините, които пълзят по лентата в долната част на телевизионния екран: „Хобарт и Блакуел. Звъни на зеления звънец“.
Лежах, вперил поглед в тавана, не исках да помръдна. Думите бяха така ясни и отчетливи, сякаш бяха отпечатани на лист хартия, даден ми от някого. А освен това — по някакво чудо — паметта ми бе освободила части от забравен спомен и те изплуваха на повърхността заедно с думите, като онези хартиени кръгчета от Чайнатаун, които се издуват и разцъфват като цветя, когато ги пуснеш в чаша с вода.
Блъсна ме съмнение, трепнало в атмосферата, заредена със съзнанието за нещо важно: истински ли беше този спомен, наистина ли той ми бе казал тези думи, или съм ги сънувал? Недълго преди майка ми да умре, се бях събудил, напълно убеден, че една (несъществуваща) учителка, госпожа Молт, е сипала стрито на прах стъкло в храната ми заради моята недисциплинираност — нещо съвсем логично в света на моите сънища — и бях лежал в продължение на две-три минути с помътено, измъчвано от тревога съзнание, докато не дойдох на себе си.
— Анди? — казах, приведох се и погледнах към долното легло, което беше празно.
След като полежах няколко минути с широко отворени очи, взирайки се в тавана, слязох долу, извадих пръстена от джоба на униформеното си сако и го вдигнах към светлината, за да видя надписа. После го прибрах бързо и се облякох. Анди вече беше станал и закусваше с останалите Барбърови — те придаваха голямо значение на неделната закуска, чувах гласовете на всички откъм трапезарията, господин Барбър говореше за нещо, малко несвързано и неясно, както понякога му се случваше, и се разпростираше надълго и нашироко. След като се спрях за миг в коридора, тръгнах в обратната посока, към дневната, и извадих справочника „Уайт пейджис“, подвързан с брюкселска дантела, от шкафчето под телефона.