Выбрать главу

— Констабъл е по облаците.

— Не, не, нямам предвид него, този художник ме удовлетворява много повече. Така или иначе — наистина, какво небе видяхме, докато плавахме през онази нощ! Вълшебно! Истинска идилия!

— През коя нощ?

— Не ми казвай, че не помниш! Беше несъмнено най-хубавият момент от пътуването!

Плат — облегнал се лениво на стола си — отбеляза злорадо:

— За Анди най-хубавият момент от пътуването беше, когато се отбихме да обядваме в онази закусвалня.

Анди каза с изтънял глас:

— И мама не обича плаването.

— Не особено, така е — каза госпожа Барбър и посегна, за да си вземе ягода. — Тио, иска ми се да хапнеш поне малко от закуската. Не може да продължаваш с това гладуване. Вече направо си се стопил.

Въпреки изнесената от господин Барбър импровизирана лекция пред схемата на морската сигнализация в кабинета му, аз също не бях намерил нещо особено привлекателно във ветроходството като тема.

— Защото знаете ли какъв е най-големият подарък, който баща ми някога ми е правил? — казваше много сериозно господин Барбър. — Морето. Любовта към морето — усета за него. Татко ми подари океана. И е наистина трагична загуба, ако ти, Анди — Анди, погледни ме, говоря на теб — си решил да обърнеш гръб именно на онова, което ми дари свобода, дари ми…

— Постарах се да го обикна. Но изпитвам инстинктивна ненавист към тези неща.

— Ненавист? — каза го невярващо; потресено. — Ненавист към какво? Към звездите и вятъра? Към небето и слънцето? Към свободата?

— Дотолкова, доколкото тези неща са свързани с ветроходството, да.

— Е… — той обходи с поглед масата, включвайки и мен в апела си за разбиране, — сега той просто се инати. Морето — обърна се отново към Анди, — колкото и да отричаш това, е твое по рождено право, то е в кръвта ти, със спомена за финикийците и древните гърци…

Но докато господин Барбър продължаваше да говори за Магелан, навигацията по звездите и „Били Бъд“ („Аз помня Тафи, уелското момче, отнесен от вълните розов цвят…“33), установих, че собствените ми мисли се насочват отново към Хобарт и Блакуел: питах се кои ли са Хобарт и Блакуел и с какво точно се занимават. Имената ми звучаха така, сякаш ставаше дума за двама стари сухари-адвокати, а може да бяха дори илюзионисти, партньори в бизнеса, тътрещи крака в мрачни стаи, на светлината на свещи.

Обнадеждаващо бе това, че телефонният пост не беше закрит. Телефонът в нашето жилище беше прекъснат. Веднага щом прецених, че е прилично да се измъкна от трапезарията, оставяйки недокоснатата си закуска, се върнах отново при телефона в дневната, където Иренка шеташе, влачеше прахосмукачката и бършеше прах от дребните украшения, подредени навсякъде наоколо, а в другия край на стаята Китси седеше пред компютъра, явно твърдо решена дори да не ме поглежда.

— На кого се обаждаш? — попита Анди, който, по обичая на цялото им семейство, се беше появил зад мен така тихо, че не го бях чул.

Можех да му кажа каквото ми дойдеше на ум, но знаех, че мога да разчитам на него да си държи устата затворена. Анди не би се разприказвал пред никого, особено пък пред родителите си.

— На едни хора… — започнах тихо, отстъпвайки малко встрани, така че да не могат да ме виждат през отворената врата. — Знам, цялата история звучи много откачено — но нали се сещаш за онзи пръстен, който имам?

Разказах му за стареца и вече обмислях как да му разкажа и за момичето, за връзката, която почувствах между себе си и нея, и за това колко много исках да я видя отново. Но Анди — както можеше да се очаква — вече беше направил скок напред, от личния към логистичния аспект на положението. Той хвърли поглед към указателя, отворен на масичката с телефона.

— В центъра ли се намират?

— Десета улица-Запад.

Анди кихна и издуха носа си; много си патеше от сенна хрема през пролетта.

— Ако не можеш да се свържеш с тях по телефона — каза той, сгъна носната си кърпичка и я прибра в джоба, — защо просто не отидеш там?

— Така ли мислиш? — попитах. Малко се страхувах да отида там, без да съм телефонирал предварително. — Наистина?

— Така бих постъпил аз.

— Не знам — отвърнах. — Може да не ме помнят от музея.

— Ако те видят лице в лице, има по-добра вероятност да си спомнят за теб — прецени трезво Анди. — Докато иначе може да си просто някаква откачалка, от онези, които си измислят разни неща и звънят по телефоните. Не се притеснявай — каза той и хвърли поглед през рамо, — няма да кажа на никого, ако не искаш.

вернуться

33

Цитатът е от баладата, с която завършва романът на Хърман Мелвил „Били Бъд“. — Б.пр.