— Откачалка ли? — казах. — И какво бих могъл да си измислям?
— Ами ето например, всякакви странни личности се обаждат да те търсят тук — каза Анди категорично.
Мълчах, защото не знаех как да приема думите му.
— Освен това, след като не отговарят, какво друго би могъл да направиш? Ще можеш да отидеш пак там едва през следващия уикенд. А и държиш ли да водим този разговор… — той хвърли поглед към антрето, където Тоди подскачаше с някакви обувки с монтирани в тях пружини, а госпожа Барбър разпитваше Плат за партито у Моли Уотърбийк.
Имаше право.
— Добре — казах.
Анди побутна очилата си нагоре по носа.
— Ще дойда с теб, ако искаш.
— Не, няма нужда — отвърнах. Знаех, че Анди същия следобед има занимания по японска култура за допълнителни кредити — учебната група щеше да посети чайната „Торая“, а после щяха да идат да видят новия филм на Миядзаки в „Линкълн Сентър“; не че Анди имаше нужда от допълнителни кредити, но тези излизания със съученици бяха за него единственото подобие на социален живот.
— Виж какво — каза той, порови в джоба си и извади мобилния си телефон, — вземи това със себе си. За всеки случай. Ето — той започна да натиска нещо по екрана, — премахнах кода за достъп. Сега можеш да го ползваш.
— Нямам нужда от това — казах, гледайки елегантния малък телефон с аниме-кадър на дисплея — Виртуалното Момиче Аки (гола, с високи над коляното ботуши като порнозвезда).
— Е, може и да ти потрябва. Кой знае. Хайде — настоя той, докато се колебаех. — Вземи го.
xii.
Затова и към единайсет и половина аз вече пътувах с автобуса по Пето Авеню към Гринич Вилидж — в джоба си носех адреса на „Хобарт и Блакуел“, записан на листче с монограм от онези, които госпожа Барбър държеше до телефона.
Когато слязох от автобуса на Уошингтън Скуеър, се полутах около четиридесет и пет минути в търсене на адреса. Лесно бе да се загуби човек в непоследователно планирания Гринич Вилидж (улиците невинаги бяха успоредни, защото понякога сградите между пресечките бяха разположени не в квадрат, а в триъгълник, постоянно се отклонявах насам-натам по задънени улички), затова ми се наложи три пъти да спирам и да питам за пътя: в едно магазинче за вестници, пълно с бонгове и гей-порносписания, в една претъпкана пекарна, където гърмеше оперна музика, а накрая попитах едно момиче в бял корсаж и гащеризон, което миеше отвън витрината на една книжарница с кофа и четка за стъкла.
Когато най-сетне открих Десета улица-Запад — която беше напълно пуста — тръгнах по нея, следейки номерата. Тази част на улицата беше позападнала, тук имаше предимно жилищни сгради. Пред мен по мокрия тротоар пристъпваха наперено три гълъба един до друг, като дребни, пречкащи се пешеходци. Много от номерата не бяха обозначени ясно и аз тъкмо се питах дали не съм пропуснал сградата и дали не трябва да се върна, когато внезапно погледът ми падна върху имената „Хобарт и Блакуел“, изрисувани със спретнат, старомоден шрифт в дъговиден надпис над витрината на един магазин. През прашните стъкла видях кученца от стафордшърски порцелан и керамични котки, прашен кристал, потъмняло стъкло, старинни столове и дивани, тапицирани в излинял стар брокат, пищно изрисуван порцеланов кафез за птици, миниатюрни мраморни обелиски върху мраморния плот на еднокрака кръгла масичка и два папагала-какаду от алабастър. Беше точно такъв магазин, какъвто би се харесал на майка ми претъпкан, позанемарен, с купчини стари книги по пода. Но решетките бяха спуснати, магазинът беше затворен.
Повечето магазини се отваряха чак към дванайсет или един по обяд. За да убия времето, тръгнах към „Елефант енд Касъл“ на Гринич Стрийт, ресторант, в който понякога се отбивахме с майка ми, когато бяхме в центъра. Но щом се озовах вътре, осъзнах грешката си. Разностилните порцеланови слончета, дори сервитьорката с черна тениска и коса, вързана на опашка, която пристъпи с усмивка към мен: всичко това ми дойде в повече, виждах масата в ъгъла, на която бяхме обядвали с майка ми последния път, когато бяхме тук — наложи ми се да измънкам някакво извинение и да се измъкна заднешком.
Стоях на тротоара с бясно биещо сърце. Гълъби прелитаха ниско в опушеносивото небе. По Гринич Авеню почти не се виждаха хора: двойка мъже с подпухнали очи, които изглеждаха така, сякаш се бяха карали цяла нощ; чорлава жена с прекалено голям за нея пуловер с висока яка, повела един дакел на каишка в посока към Шесто Авеню. Беше малко странно да се озова в този квартал сам, защото не беше място, където е обичайно в сутрините на почивните дни по улицата да се срещат деца — имаше зряла, изтънчена и малко пиянска атмосфера. Всички изглеждаха махмурлии, като че ли току-що се бяха измъкнали с усилие от леглата си.