Тъй като все още почти нищо не беше отворено, и защото се чувствах малко не на място, а и не знаех какво друго да правя, тръгнах полека обратно към „Хобарт и Блакуел“. За мен, дошъл тук от Горен Манхатън, всичко в Гринич Вилидж изглеждаше дребно и остаряло, със сградите, покрити с бръшлян и лозници, с големите дървени саксии по улиците, в които бяха посадени домати и разни подправки. Дори табелите на баровете бяха дървени, с рисунки като на селските кръчми: на тях се виждаха коне и котараци, петли, гъски и прасета. Но малките мащаби, уютната атмосфера ме караха да се чувствам и някак изолиран — забелязах, че преминавам бързо, с наведена глава, покрай гостоприемно открехнатите врати, долавяйки ясно близостта на човешкия живот, течащ съвсем близо до мен в празничната неделна утрин.
Решетките на „Хобарт и Блакуел“ бяха все още спуснати. Имах чувството, че магазинът е затворен от доста време; беше прекалено студен и мрачен; не се долавяше никакво присъствие на хора, никакъв далечен признак на живот като на други места по улиците.
Взирах се през витрината и се опитвах да преценя какво да предприема по-нататък, когато внезапно забелязах движение — голяма сянка се плъзна в дъното на магазина. Спрях на място като закован. Сянката се плъзгаше леко, както, казват, се движели привиденията, не се оглеждаше наляво-надясно, шмугна се бързо покрай някаква врата и потъна в мрака.
Сянката беше изчезнала. Засенчил очите си с ръка, аз се взирах в мрачните дълбини на претъпкания магазин, после почуках по стъклото.
„Хобарт и Блакуел. Позвъни на зеления звънец.“
Звънец ли? Нямаше звънец; входът към магазина беше скрит зад желязна порта. Отидох до съседния вход — номер 12, скромна жилищна сграда — после се върнах към номер 8, една от старите нюйоркски кооперации от кафеникав камък. Там отпред имаше малка площадка със стълба към първия етаж, но този път видях и нещо, което не бях забелязал преди: тесен вход, сгушен между номер осем и номер десет, полускрит от наредените пред него старомодни тенекиени кофи за боклук. Четири-пет стъпала водеха надолу към някаква анонимна врата на около три фута под нивото на тротоара. Нямаше нито табела, нито надпис, но погледът ми беше привлечен от проблясъка на ярък жълтозелен цвят — беше късче зелен изолирбанд, залепено до едно копче на стената.
Слязох по стълбите; натиснах звънеца и продължих да го натискам, трепвайки от разнеслия се истеричен звън (от който ми се прииска да си плюя на петите), поемайки си дълбоко дъх, за да си вдъхна смелост. После — така внезапно, че аз отскочих назад стреснато — вратата се отвори, и аз видях пред себе си един едър човек, какъвто съвсем не бях очаквал да видя тук.
Беше висок към метър и деветдесет: измършавял, но с благородна линия на челюстта и масивно телосложение; нещо у него ми напомняше на снимките на ирландски поети и боксьори, висящи по стените на една кръчма в центъра, където баща ми обичаше да пие. Косата му беше почти напълно посивяла и се нуждаеше от подстригване, кожата му имаше нездрав белезникав цвят, а под носа му имаше тъмноморави сенки, толкова дълбоки, че сякаш носът му бе счупен. Върху дрехите си бе навлякъл пищен халат с индийски десен и копринени ревери, който стигаше почти до глезените му и падаше на богати дипли около тялото му — такава дреха би могъл да носи главният герой в някой филм от трийсетте години: поизлиняла, но все пак впечатляваща.
Бях толкова стъписан, че изгубих дар-слово. Той съвсем не проявяваше нетърпение, даже напротив. Гледаше ме безизразно със своите очи с потъмнели клепачи, очаквайки да кажа нещо.
— Извинете… — преглътнах; гърлото ми беше пресъхнало. — Не искам да ви безпокоя…
Той примигна кротко в настъпилото мълчание, сякаш искаше да каже, че ме разбира отлично, и че през ум не би му минало да предположи нещо подобно.
Порових в джоба си; извадих пръстена, поставих го на дланта си и му го показах. Едрото, бледо лице на мъжа застина. Гледаше ту мен, ту пръстена.
— Откъде имаш това? — попита той.
— Той ми го даде — отвърнах аз. — Каза ми да го донеса тук.
Човекът стоеше и ме гледаше вторачено. За миг очаквах да каже, че не разбира за какво говоря. После той отстъпи безмълвно назад и отвори вратата:
— Аз съм Хоуби — каза той, когато се поколебах. — Заповядай.