Глава 4.
Морфинова близалка
i.
Безкрайно море от позлата, проблясваща в лъчите, които нахлуваха косо през покритите със слой прах витрини: позлатени купидони, позлатени скринове и лампиони, и — смесваща се с мириса на старо дърво — остра миризма на терпентин, блажна боя и лак. Последвах го през работилницата, по една изметена пътечка сред стърготините, покрай табла с дупки за кукички, разглобени на части столове и маси, обърнати нагоре с краката, завършващи с резбовани лапи на хищник. Макар и едър, мъжът се движеше гъвкаво, „като танцьор“, би казала майка ми, стойката му създаваше впечатлението, че се плъзга напред без всякакво усилие. Свел очи към петите на обутите му в пантофи крака, аз го последвах по едно тясно стълбище, което ни отведе в мрачна стая, чийто под бе плътно застлан с килими, тук имаше черни вази на пиедестали, а завеси с пискюли не допускаха вътре слънчевите лъчи.
В мълчанието почувствах как сърцето ми изстива. Мъртви цветя гниеха в масивните китайски вази, цареше тежката атмосфера на помещение, което дълго е стояло затворено: въздухът бе толкова застоял, че едва можеше да се диша, също толкова задушно беше и в нашия апартамент, когато госпожа Барбър ме бе завела на Сътън Плейс, за да си взема нещата, които ми бяха необходими. Тази застиналост ми беше позната; така едно жилище се затваря в себе си, когато някой умре.
Внезапно ми се прииска да не бях идвал. Но мъжът — Хоуби — сякаш долови опасенията ми, защото се обърна съвсем внезапно. Макар да не беше млад, в лицето му се бе съхранило нещо момчешко: очите му, по детски сини, бяха ясни и някак учудени.
— Какво става? — попита той, после добави: — Добре ли си?
Загрижеността му ме смути. Стоях, обзет от неловкост, в застиналия, претъпкан с антики мрак и не знаех какво да кажа.
Той сякаш също не намираше какво да каже; отвори уста, после я затвори; после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си. Изглеждаше някъде между петдесет и шейсетгодишен, зле избръснат, свенливото му, приятно лице с едри черти не беше нито красиво, нито грозно — човек, който винаги щеше да стърчи над повечето други мъже в помещението, но неясно защо изглеждаше болнав, сякаш се потеше, а тъмните кръгове под очите му и бледността ме караха да си спомням за йезуитските мъченици от стенописите в църквите, които бях виждал по време на училищната ни екскурзия до Монреал: едри, смъртнобледи европейци с интелигентни черти, пленявани и изгаряни на клади в поселищата на хуроните.
— Съжалявам, при мен е малко разхвърляно… — той се озърташе объркано, настоятелно, без да спира погледа си никъде, така се озърташе майка ми, когато не можеше да намери нещо. Гласът му беше дрезгав, но култивиран — така говореше моят учител по история, господин О’Ший, който бе израснал в бедняшки квартал на Бостън, а после бе завършил Харвард.
— Мога да дойда друг път. Ако така ще е по-удобно.
Чул думите ми, той ме погледна с лека уплаха и каза:
— Не, не — копчетата на ръкавелите му се бяха измъкнали, маншетите на ризата висяха отворени, захабени около китките. — Дай ми само малко време да се посъвзема, извинявай… ето — каза той объркано и отметна един сив кичур от лицето си, — готово.
Насочваше ме към едно тясно, твърдо на вид канапе с извити подлакътници и резбована облегалка. Но то бе отрупано с възглавници и одеяла, и сякаш двамата забелязахме едновременно, че заради разбърканите постелки на него нямаше да е удобно да се седи.
— О, съжалявам — измърмори той, отстъпвайки така рязко назад, че едва не се сблъскахме, — разположил съм се тук, както виждаш, не е най-удобното решение на света, но се налага да се примиря, защото не чувам добре покрай работата си…
Той се обърна (така че не успях да чуя края на думите му), заобиколи една книга, която лежеше отворена, с корицата нагоре, на килима, и една чаена чаша с кафяви кръгове в нея, и ми предложи да седна вместо това на едно кресло с богата тапицерия, с набори и плисета, с ресни и сложно капитонирана седалка — по-късно разбрах, че било турско — той беше един от малцината в Ню Йорк, които все още знаеха как да правят подобна тапицерия.
Бронзови статуи с криле, сребърни дрънкулки. Потънали в прах сиви щраусови пера в сребърна ваза. Приседнах плахо на ръба на креслото и се озърнах. Предпочитах да стоя прав, така щеше да бъде по-лесно да си тръгна.
Той се приведе напред, сключил ръце между коленете си. Но вместо да проговори, само се взря в мен и зачака.
— Аз съм Тио — започнах припряно след проточилото се прекалено дълго мълчание. Лицето ми гореше така, сякаш всеки момент щях да избухна в пламъци. — Тиодор Декър. Всички ми казват Тио. Живея в Горен Манхатън — добавих колебливо.