Последвалото мълчание беше особено мъчително. Никой от нас не знаеше как да продължи. Най-сетне Хоуби отпусна крака, после ги кръстоса отново.
— Исках да кажа… извинявай. Че те разпитвам така настоятелно — допълни той със затихващ глас.
Не знаех къде да се дяна от неудобство. Идвайки към тази част на града, бях така изпълнен с любопитство, че бях пропуснал да предвидя възможността да ми бъдат задавани въпроси.
— Знам, че трябва да ти е трудно да говориш за това. Само че… не предполагах…
Обувките ми. Интересно защо никога не се бях вглеждал в обувките си. В ожулените им носове. В разнищените връзки. „Ще отидем до «Блумингдейлс» в събота и ще ти купя нови.“ Само че това така и не се бе случило.
— Не искам да ти припомням отново станалото. И все пак… той беше ли в съзнание?
— Да. Донякъде. Искам да кажа… — неговото напрегнато, тревожно лице събуди у мен някакво желание да изръся куп неща, които не бе необходимо той да знае, а и не беше редно да описвам — разпилени вътрешности, онези грозни, повтарящи се сцени, които разкъсваха потока на мислите ми дори когато бях буден.
Портрети в тъмни цветове, порцеланови шпаньоли на полицата над камината, златното махало на часовника се люлее — тик-так, тик-так.
— Чух го да вика — потрих едното си око. — Когато дойдох на себе си. — Все едно, че се опитвах да опиша сън. Просто не ставаше. — Тогава отидох при него и останах при него и… не беше чак толкова страшно. Или по-скоро не беше така, както си представяте — допълних, защото последните ми думи прозвучаха като лъжа, каквато си и бяха.
— Той разговаря ли с теб?
Преглътнах с усилие; кимнах. Тъмен махагон; палми в саксии.
— Беше в съзнание?
Кимнах отново. Чувствах неприятен вкус в устата си. Не беше нещо, което човек би могъл да опише накратко — бяха все неща, които нямаха логична връзка и последователност, прахта, воят на алармите, как той стискаше ръката ми, ние двамата сами, заедно, сякаш бяхме прекарали време, дълго колкото цял живот, разбърканите изречения, имената на градове и хора, които не познавах. Искрите, отскачащи от оголените жици.
Очите му не се откъсваха от моите. Гърлото ми беше пресъхнало, малко ми се повдигаше. Мигът не преминаваше в следващ миг, както би могло да се очаква, аз чаках той да продължи да задава въпроси, да каже каквото и да било, но той мълчеше.
Накрая той тръсна отново глава, сякаш имаше нужда да проясни мислите си.
— Това е… — изглеждаше не по-малко объркан от мен; с халата и дългата си сива коса приличаше на крал без корона в някоя историческа пиеса за деца.
— Съжалявам — той отново поклати глава. — Всичко това е новина за мен.
— Не ви разбрах?
— Ами, виждаш ли, просто… — той се приведе напред и замига бързо и развълнувано, — това е нещо съвсем различно от онова, което ми беше казано. Казаха, че загинал на място. Бяха много, много категорични в това отношение.
— Но… — аз го зяпнах удивено. Нима предполагаше, че си измислям?
— Не, не — каза той припряно и вдигна ръка, за да ме успокои. — Просто… сигурно го казват на всички. „Загинал на място“? — повтори той мрачно, докато аз продължавах да се взирам в него. — „Не е почувствал болка“. „Не е разбрал какво се случва“.
Тогава — внезапно — започнах да разбирам, смразяващите заключения, налагащи се от думите му, нахлуха в мислите ми. Майка ми също бе „загинала на място“. И за нея също бе казано, че „не е страдала изобщо“. Социалните работници бяха повтаряли това толкова упорито, че аз не се бях сетил да си задам въпроса откъде можеха да бъдат толкова сигурни.
— Въпреки че, държа да отбележа, на мен ми беше трудно да си представя, че си е отишъл така — наруши Хоуби рязко възцарилото се мълчание. — Светкавица, и той пада, без да разбере нищо. Имах чувството, че не е било така, както го описваха, нали разбираш?
— Моля? — вдигнах поглед, дезориентиран от сблъсъка с ужасната нова вероятност.
— Истинско прощаване — каза Хоуби. До известна степен сякаш говореше на себе си. — Така би го искал той. Последен поглед, предсмъртно хайку — не би желал да си тръгне, преди да размени с някого няколко думи преди път. „Чайна сред черешов цвят, на пътя към смъртта.“
Не следях мислите му. В потъналата в сенки стая един-единствен слънчев лъч пронизваше като острие пролуката между завесите и пресичаше стаята, пречупваше се в пламъци върху един поднос с гравирани стъклени чаши, разпиляваше трептящи и танцуващи призми, които се местеха и полюшваха по стените като инфузории под микроскоп. Макар да се долавяше силна миризма на изгорели дърва, камината беше обгоряла отвътре, черна, закритият с решетка отвор за почистване — задръстен с пепел, като че ли отдавна никой не бе палил огън в нея.