— Момичето — подхванах аз плахо.
Погледът му отново се спря върху мен.
— Имаше и едно момиче.
За миг той като че ли не ме разбра. После се облегна на стола си и замига бързо, като че ли някой бе плиснал вода в лицето му.
— Какво е станало? — попитах стреснато. — Къде е тя? Добре ли е?
— Не… — той потърка носа си, — не.
— Но е жива, нали? — почти не можех да повярвам.
Той повдигна вежди по начин, който според мен означаваше „да“.
— Имала е късмет.
Но тонът му, поведението му подсказваха тъкмо обратното.
— Тя тук ли е?
— Ами…
— Къде е? Мога ли да я видя?
Той въздъхна с нещо близко до раздразнение и каза:
— Препоръчано й е спокойствие и да не се вижда с никого — започна да рови в джобовете си. — Тя не е на себе си… трудно е да се предвиди как ще реагира.
— Но нали ще се оправи?
— Е, да се надяваме, че ще стане така. Но още не е прескочила трапа — за да използвам тази доста неясна фраза, която лекарите държат да използват.
Беше извадил цигари от джоба на халата си. Запали една с треперещи ръце, после хвърли пакета на японската масичка между двама ни.
— Е? — каза той и размаха ръка, за да пропъди дима, който се издигаше към лицето му. После забеляза, че се взирам в пакета — бяха френски цигари, от онези, които пушеха хората в старите филми.
— Не ми казвай, че и ти искаш да запалиш.
— Не, благодаря — отвърнах след неловко мълчание. Бях почти сигурен, че се шегува — но не напълно.
От своя страна той ме наблюдаваше зорко, примигвайки някак угрижено през цигарения дим, като че ли току-що бе осъзнал нещо важно, свързано с мен.
— Това си ти, нали? — попита той неочаквано.
— Моля?
— Ти си момчето, нали? Момчето, чиято майка е загинала там?
Бях прекалено стъписан, за да отговоря веднага.
— Какво… — започнах. Всъщност исках да кажа „Откъде знаете“, но не бях в състояние да подредя докрай думите си.
Той потри смутено едното си око и внезапно се облегна назад, притеснен като човек, който е разлял питието си на масата.
— Съжалявам. Не се… искам да кажа… не се изразих както трябва. Господи? Аз съм… — направи неясен жест, сякаш искаше да каже „изтощен съм, не мога да мисля свързано“.
Извърнах глава, което не беше много възпитано — зашеметен от нежелано надигане на емоции, от което чак ми призля. Откакто майка ми загина, почти не бях плакал, и със сигурност не и пред друг човек — не плаках дори на мемориалната служба, по време на която хора, които едва я познаваха (а някои, като например Матилд, бяха превръщали живота й в ад) хлипаха и бършеха носовете си с кърпички около мен.
Той забеляза, че съм разстроен; понечи да каже нещо, после се отказа.
— Ял ли си? — попита неочаквано.
Бях прекалено учуден, за да отговоря. Храната бе последното, за което бих се сетил в момента.
— Аха, така и предположих — каза той и се изправи, а ставите на дългите му крака изпукаха. — Хайде да видим дали няма да успеем да забъркаме нещо.
— Не съм гладен — отвърнах, което прозвуча така грубо, че веднага съжалих. От смъртта на майка ми насам имах чувството, че единственото, за което мислят хората около мен, е да ме тъпчат с храна.
— Не, не, разбира се, че не си — той пропъди със свободната си ръка един облак цигарен дим. — Но ела с мен, моля те. Достави ми това удоволствие. Не си вегетарианец, нали?
— Не! — заявих засегнато. — Откъде ви хрумна?
Той се изсмя — кратко, рязко.
— Спокойно! Много от приятелите й са вегетарианци, тя също.
— О! — отвърнах едва чуто, а той сведе бавно към мен развеселения си поглед, внезапно станал по-оживен.
— Е, за твое сведение и аз не съм вегетарианец — продължи той. — Не възразявам да ям всякакви смешни и странни неща. Така че според мен ще се справим.
Той бутна една врата, която се отвори и аз го последвах по един коридор, чиито стени бяха отрупани с потъмнели огледала и стари картини. Макар че той вървеше бързо пред мен, аз бях обзет от желанието да се бавя и се заглеждах: семейни портрети, бели колони, веранди и палмови дървета. Игрище за тенис; персийски килим, проснат на морава. Прислужници с бели шалвари, със сериозни изражения, строени в редица. Погледът ми спря на фотография на господин Блакуел — изглеждаше достолепен с орловия си нос, елегантно облечен в бяло, леко изгърбен дори на млади години; стоеше облегнат на каменна стена край море, в някаква местност с палми, а до него — седнала отгоре на стената, с ръка на рамото му, така че изглеждаше с една глава по-висока от него — беше Пипа, още толкова малка, че сигурно е ходела на детска градина. Колкото и мъничка да беше тя, приликата беше ясно забележима: цветът на кожата, очите, главата, все така леко наклонена на една страна и косата — червена като неговата.