— Това е тя, нали? — попитах — и в същия миг осъзнах, че няма как да е тя. Тази снимка, с избледнели цветове, на която хората бяха облечени по отдавна отминала мода, бе правена много преди аз да се родя.
Хоуби се обърна и се върна, за да погледне.
— Не — каза той тихо, сключил ръце зад гърба си. — Това е Джулиет, майката на Пипа.
— Къде е тя?
— Джулиет ли? Мъртва е. Рак. Миналия май се навършиха шест години, откакто почина — и после, сякаш осъзнал, че думите му са прозвучали прекалено сухо, допълни: — Уелти беше по-големият брат на Джулиет. Всъщност полубрат. Един и същ баща — различни жени — той беше трийсет години по-възрастен от нея. Но я отгледа като собствено дете.
Пристъпих напред, за да погледна по-отблизо. Тя се беше облегнала на него, притиснала мило буза в ръкава му.
Хоуби се покашля.
— Тя се родила, когато баща им бил шейсетгодишен — каза той тихо. — Бил прекалено възрастен, за да проявява интерес към малко дете, особено като се има предвид, че поначало нямал слабост към деца.
В далечния край на коридора видях открехната врата; той я отвори докрай и застана на прага, взирайки се в мрака. Застанах на пръсти и надникнах иззад него, но той отстъпи назад почти незабавно и затвори вратата, чиято ключалка изщрака.
— Тя ли е там?
Макар че в помещението бе прекалено тъмно, за да се види кой знае какво, бях забелязал недружелюбното проблясване на животински очи, смущаващ зеленикав отблясък в дъното на стаята.
— Не сега.
Говореше толкова тихо, че едва го чувах.
— Какво е това там с нея? — прошепнах, бавейки се умишлено пред вратата — не ми се искаше да се отдалечавам оттук. — Котка ли?
— Куче. Медицинската сестра не одобрява, но тя иска то да спи в леглото й, а честно казано, и няма как да го измъкна оттам — скимти и драска по вратата… Ето, насам.
Вървеше бавно, с пропукващи стави, приведен напред като много старите хора, после бутна една врата и влязохме в претъпкана с вещи кухня, с капандура на тавана и червена готварска печка със заоблени очертания — доматеночервена, с елегантна линия, подобна на космически кораб в рисунка от петдесетте години. По пода имаше купчини книги — сборници с готварски рецепти, речници, стари романи, енциклопедии; по лавиците беше пълно със старинен порцелан, съдовете бяха натъпкани нагъсто, с поне половин дузина различни шарки. Край прозореца до пожарната стълба дървена статуя на светец с избледнели цветове вдигаше ръка за благослов; на бюфета, до сребърния сервиз за чай, рисувани фигурки на животни се редяха две по две, за да влязат в Ноевия ковчег. Но умивалникът беше пълен догоре с чинии, а по плотовете и первазите на прозорците имаше шишенца с лекарства, мръсни чаши, цели преспи от ужасяващо много неотворена поща, и кафяви, увехнали растения в саксии.
Той ме настани край масата, избутвайки встрани сметки за ток и стари броеве от списание „Антик“.
— Чай произнесе той — така, сякаш си припомняше точка от списък с продукти за пазар.
Докато шеташе около печката, аз се взирах в кръговете от кафе върху покривката. Размърдах се неспокойно, избутах стола си назад и започнах да се оглеждам.
— Ъъъ… — казах след малко.
— Да?
— Ще може ли да я видя по-късно?
— Може би — каза той, застанал гърбом към мен. Разбиваше припряно нещо и телта се удряше в порцелановия съд — трак, трак, трак. — Ако е будна. Изпитва много силни болки, а от лекарствата постоянно й се спи.
— Какво се е случило с нея?
— Ами… — тонът му беше въздържан и делови — тъкмо с такъв тон отговарях на хората, които ме разпитваха за майка ми. — Ударена е много силно по главата, има фрактура на черепа, честно казано, беше дълго време в кома, а левият й крак е счупен на толкова много места, че имаше опасност да го загуби. — „Като стъклени топчета в чорап“ — каза той и се засмя невесело. — Така каза лекарят, който гледаше рентгеновите снимки. Счупен на дванайсет места. Пет операции. Миналата седмица — каза той, полуизвърнат към мен — й извадиха пироните, и когато тя помоли да се прибере у дома, й позволиха. С условието поне през известна част от деня за нея да се грижи медицинска сестра.