— Може ли вече да ходи?
— Боже мой, не — отвърна той и взе цигарата, за да си дръпне; по някакъв начин успяваше да готви с едната ръка и да пуши с другата, приличаше на някой капитан на влекач или на готвач в лагер на дървари от старите филми. — Не е в състояние дори да седи повече от половин час.
— Но ще се оправи.
— Е, на това се надяваме — отвърна той, но не изглеждаше особено обнадежден. Знаеш ли какво — той хвърли отново поглед към мен, — като се вземе предвид, че и ти си бил вътре, удивително е, че си добре.
— Ами… — никога не успявах да намеря подходящ отговор, когато хората отбелязваха, както често се случваше, че съм „добре“.
Хоуби се покашля и загаси цигарата.
— Такаа — разкаянието, че ме е засегнал болезнено, бе изписано на лицето му. — Предполагам, че и теб са разпитвали? Криминалистите?
Сведох поглед към покривката.
— Да.
Имах чувството, че колкото по-малко се говори по този въпрос, толкова по-добре би било.
— Е, за теб не знам, но на мен ми се сториха много свестни — и много добре информирани. Има един ирландец — виждал е много такива неща, разказваше ми за куфари-бомби в Англия и на парижкото летище, за някакъв случай с взрив в кафе на открито в Танжер, разбираш ли, дузини мъртви, а човекът, който седял точно до бомбата, изобщо не пострадал. Казваше, че са виждали някои много странни ефекти, особено в по-стари сгради. Затворени пространства, неравни повърхности, светлоотразяващи материали — всичко това можеше да доведе до непредсказуеми последици. Било същото като при акустиката, така каза. Взривните вълни са също като звукови вълни — отскачат и променят посоката си. Понякога се случва да се счупят витрини на мили от взрива. Или пък — той отметна с китка косата, паднала в очите му, — понякога, по-наблизо до взрива, възниква нещо, което той нарече „защитен ефект“. Разни неща много близо до центъра на взрива остават непокътнати — примерно съвсем здрава чаша за чай в къща, взривена от ИРА, такива неща. Разбираш ли, хвърчащите стъкла и отломки убиват повечето хора, и те достигат често много надалеч. Камъче или парче стъкло, летящо с такава скорост, не се различава от куршум.
Плъзнах пръст по шарките на покривката.
— Аз…
— Извинявай. Сигурно това не е най-подходящата тема за разговор.
— Не, не — казах припряно; всъщност за мен беше голямо облекчение да чуя някой да говори открито, при това добре информирано, на тема, която повечето хора около мен избягваха особено старателно. — Не става дума за това. Просто…
— Да?
— Питах се… Как е успяла да излезе?
— Ами имала е късмет. Била затрупана под разни отломки — пожарникарите нямало да я открият, ако едно от кучетата им не ги насочило. Успели да се промъкнат донякъде, вдигнали една носеща греда с крик… знаеш ли, има още едно удивително нещо, тя била в съзнание, говорела с тях през цялото време, макар че сега не си спомня нищо от това. Чудото е, че са успели да я измъкнат, преди да бъде издадена заповед за напускане на сградата… а колко дълго беше в безсъзнание ти?
— Не помня.
— Е, късметлия си. Ако е трябвало да напуснат и да я оставят там, все още затрупана — както, доколкото знам, е станало с много хора… охо, готови сме — допълни той, когато чайникът засвири.
Чинията, която постави пред мен, не съдържаше нещо особено привлекателно на вид — някаква пухкава жълтеникава смес, запечена върху филии. Но миришеше приятно. Опитах предпазливо — беше топено сирене, с нарязани на ситно домати, черен пипер и разни други неща, които не успях да идентифицирам, но вкусът беше великолепен.
— Извинете, какво точно е това? — казах, отхапвайки отново внимателно от филията.
Той доби смутено изражение.
— Ами всъщност няма някакво специално име.
— Чудесно е — казах, забелязвайки с учудване колко бях гладен. Понякога, в зимните неделни вечери, майка ми запичаше филийки със сирене, които бяха много подобни на вкус.
— Обичаш ли сирене? Трябваше да се сетя да те попитам.
Кимнах, устата ми беше прекалено пълна, за да отговоря.
Макар че госпожа Барбър постоянно ми предлагаше сладолед и сладкиши, кой знае защо изпитвах чувството, че не съм се хранил нормално от деня, когато загина майка ми; най-малкото не бях ял такива неща, които бяха нормални за нас — ядяхме запържени зеленчуци с месо, бъркани яйца или замразени макарони със сирене, а аз седях на сгъваемата кухненска стълбичка и й разказвах как е минал денят ми.