Докато се хранех, Хоуби седеше от другата страна на масата, подпрял брадичка на големите си бели ръце.
— В какво те бива най-много? — попита той внезапно. — Спорт?
— Моля?
— От какво се интересуваш? Разни спортни игри, такива неща?
— Ами… — от видеоигри. Като Age of Conquest, Yakuza Freakout, нали разбирате?
Той изглеждаше озадачен.
— Ами в училище? Кои предмети предпочиташ?
— Струва ми се, история. И английски — допълних, когато той не каза нищо. — Но през следващите шест седмици часовете по английски ще са много досадни — прекъснахме литературата, върнахме се към граматиката и сега се занимаваме с анализ на изречения.
— Литература? Английска или американска?
— Американска. Тъкмо сега се занимаваме с нея, по-скоро досега се занимавахме. Тази година изучаваме и американска история. Но напоследък беше доста скучно. Тъкмо приключваме с Голямата депресия, но когато стигнем до Втората световна война, ще стане по-интересно.
Това беше най-приятният разговор, който бях водил от доста време насам. Задаваше ми куп интересни въпроси, например какво съм чел от изучаваните по литература неща, и по какво се различава прогимназията от началното училище; кой предмет ме затруднява най-много (испански) и кой исторически период ми е най-интересен (не бях сигурен, интересно ми беше всичко с изключение на Юджин Дебс и историята на профсъюзното движение, на която бяхме отделили прекалено много време), и какъв бих искал да стана, когато порасна? (нямах представа) — съвсем обичайни въпроси, но независимо от това ми беше приятно да разговарям с възрастен, който като че ли проявяваше към мен интерес, който не беше свързан със сполетялото ме нещастие, не се опитваше да изкопчи някаква свързана с това информация и не се ориентираше по списък, озаглавен „За какво да говорим с травматизирани деца“.
Бяхме преминали към писателите — от Т. Х. Уайт и Толкин до Едгар Алан По, друг мой любимец.
— Баща ми казва, че По бил втора категория писател — казах аз. — Че бил нещо като Винсънт Прайс35 на американската литература. Но аз мисля, че не е честно да се говори така.
— Наистина не е — каза сериозно Хоуби, наливайки си чай. — Дори да не харесваш По, той все пак е измислил криминалния жанр. И научната фантастика. В известен смисъл е предвидил в съчиненията си немалка част от двайсети век. Искам да кажа — честно казано, не го харесвам вече толкова, колкото го харесвах като момче, но дори да не го харесва, човек не може да го отхвърля като някакъв ексцентрик.
— А баща ми постъпваше именно така. Ходеше насам-натам и рецитираше „Анабел Ли“ с идиотски маниер, само за да ме вбеси. Защото знаеше, че харесвам стихотворението.
— В такъв случай баща ти е писател, така ли?
— Не — не разбирах откъде му бе дошло на ум подобно нещо. — Актьор е. Или по-скоро беше.
Преди да се родя, беше участвал с епизодични роли в няколко телевизионни сериала — нито веднъж не бе изпълнявал главна роля, а например на някой разглезен плейбой-приятел на главния герой, или на неговия корумпиран бизнес-партньор, когото убиват.
— Дали не съм чувал за него?
— Не. Сега вече работи като чиновник. Или поне това работеше.
— А сега какво прави? — попита Хоуби. Беше сложил пръстена на малкия си пръст и от време на време го въртеше с палеца и показалеца на другата си ръка, сякаш за да се убеди, че е още на мястото си.
— Кой знае? Той ни напусна.
За мое учудване той се разсмя.
— Отървали сте се, а?
— Ами… — свих рамене, — не знам. Понякога не беше лош. Гледахме заедно спортни предавания и полицейски сериали, и той ми разказваше как постигат специалните ефекти, с кръвта, и подобни неща. Но има и… е, не знам. Например понякога идваше да ме вземе от училище пиян — всъщност не бях споделял това нито с Дейв, психиатъра, нито с госпожа Суонсън, нито с който и да било друг. — Не смеех да кажа на майка ми, но накрая й каза майката на мой съученик. А после… — беше дълга история, чувствах се притеснен, искаше ми се да я претупам набързо — му счупиха ръката в някакъв бар, сбил се с някого, имало някакъв бар, в който обичал да ходи всеки ден, само че ние не знаехме, на нас казваше, че работел до късно, имаше цял куп приятели, които ние не познавахме, те му пращаха картички, когато ходеха на почивка по разни места като Вирджинските острови, на домашния ни адрес, разбирате ли? По този начин разбрахме цялата история, мама се опита да го накара да ходи на срещите на „Анонимни алкохолици“, но той отказа. Понякога портиерите идваха в коридора пред апартамента ни и нарочно вдигаха шум, разбирате ли — за да знае той, че са там. За да не изгуби контрол над себе си.
35
Винсънт Прайс (1911-1993) — американски актьор, най-известен с ролите си в редица второстепенни филми на ужаса. — Б.пр.