— Да не изгуби контрол ли?
— Често имаше крясъци, такива неща. Крещеше най-вече той. Та… — съзнавах притеснено, че казвам повече, отколкото имах намерение да кажа, — в повечето случай той вдигаше шум. Например… о, не знам, например когато трябваше да стои с мен, защото майка ми имаше работа. Винаги беше в много лошо настроение. Нямах право да го заговарям, когато гледаше новини и спорт, това беше закон. Искам да кажа… — замълчах потиснато, преценявайки, че съм се оплел. — Така или иначе, мина много време оттогава.
Хоуби се облегна на стола си и ме загледа: едър, затворен, предпазлив човек, макар сините му очи да бяха неприкрито тревожни като на малко момче.
— А сега? — попита той. — Харесваш ли хората, при които живееш?
— Ами… — помълчах с пълна уста, чудейки се как да опиша семейство Барбър. — Симпатични хора са според мен.
— Радвам се. Разбира се, не мога да твърдя, че познавам Саманта Барбър, макар да съм работил за семейството й преди. Има усет.
Когато чух думите му, престанах да се храня.
— Познавате семейство Барбър?
— Него не. Само нея. Майка й беше сериозен колекционер — но доколкото разбирам, е завещала всичко на брата, заради някаква семейна разправия. Уелти щеше да може да ти разкаже повече за тези неща. Не че обичаше да клюкарства — допълни той припряно. — Уелти беше много дискретен, затваряше си устата, но хората обичаха да споделят с него, беше такъв човек, нали разбираш? Непознати хора изливаха душата си пред него — клиенти, хора, които едва познаваше, но той беше от хората, с които ти се иска да поговориш за грижите си.
— Но да — той скръсти ръце, — всички търговци на произведения на изкуството и антиквари в Ню Йорк познават Саманта Барбър. Моминското й име е Ван дер Плейн. Не купува много скъпи неща, макар че Уелти я бе виждал по търгове сегиз-тогиз, но със сигурност притежава някои красиви вещи.
— А откъде знаете, че живея със семейство Барбър?
Хоуби замига бързо.
— Пишеше във вестника — каза той. — Не си ли видял?
— Във вестника?
— В „Таймс“. Не си ли го чел? Не?
— Във вестника е пишело за мен?
— Не, не — отвърна той бързо. — Не точно за теб. За децата, загубили близките си при атентата в музея. Повечето бяха деца на туристи. Имаше едно малко момиченце… почти бебе… дете на латиноамерикански дипломат…
— Какво пишеше във вестника за мен?
Той направи гримаса.
— О, тежкото положение на сирачето… Дама-благотворителка от висшето общество се намесва… такива неща, можеш да си представиш.
Взирах се в чинията си, обзет от неловкост. Сираче? Благотворителност?
— Беше много добре написано. Доколкото разбирам, ти си защитавал единия от синовете й от побойници в училище? — каза той и сведе едрата си посивяла глава, за да срещне погледа ми. — Онова, другото талантливо момче, което било прехвърлено заедно с теб в по-горен клас?
Поклатих объркано глава.
— Моля?
— Синът на Саманта, когото си защитил от група по-големи момчета в училище. Попречил си им да го набият и ти си понесъл ударите, такива неща?
Отново поклатих глава, напълно озадачен.
Той се разсмя.
— Каква скромност! Не бива да се притесняваш.
— Но… но то не беше така — казах объркано. — Тормозеха и биеха и двама ни. Всеки ден.
— Така пишеше във вестника. И това, че си го защитил, изглеждаше още по-впечатляващо. Помниш ли случая със счупената бутилка? — продължи той, защото аз мълчах. — Някой се опитвал да нарани сина на Саманта Барбър със счупена бутилка, и ти…
— О, това ли — казах смутено. — Не беше кой знае какво.
— Порязали теб, когато ти си се опитвал да му помогнеш.
— Не беше така! Кавано нападна и двама ни! На тротоара се търкаляше стъкло от счупена бутилка…
Той отново се разсмя — смях на едър мъж, плътен, грубоват, който беше в дисхармония със старателно култивирания му глас.
— Е, както и да се е случило — каза той, — несъмнено си намерил подслон при интересно семейство.
Изправи се, отиде до един шкаф, извади оттам бутилка уиски и си сипа два пръста в една не много чиста чаша.
— Саманта Барбър не изглежда като възможно най-сърдечната и гостоприемна жена поне не създава такова впечатление — каза той. — И все пак като че ли върши много добри дела, с всички тези фондации и благотворителни инициативи, нали?
Мълчах, докато той прибираше бутилката обратно в шкафа. През капандурата на тавана проникваше бисерносива светлина; ситен дъждец ръсеше по стъклото.