— Ще отворите ли отново магазина? — попитах.
— Ами… — той въздъхна. — Уелти се занимаваше с тази част от бизнеса — беше поел изцяло клиентите и продажбите. Аз… аз съм дърводелец, не съм търговец. Brocanteur, bricoleur36. Почти не стъпвам там — най-често съм долу, рендосвам и полирам. Сега, когато него го няма… е, всичко ми се струва различно. Обаждат се хора за неща, които е продал, докарват неща, които е купил, а аз не знам, не знам къде е документацията, не знам кое за какво е… има милион неща, за които бих искал да го питам, бих дал всичко, за да поговоря с него поне за пет минути. Особено… е, особено във връзка с Пипа. За лечението й и… така нататък.
— Разбирам — отвърнах, съзнавайки колко неубедително звучаха думите ми. Насочвахме се към притеснителна тема — за погребението на майка ми, продължителни мълчания, неуместни усмивки, тук думите не помагаха.
— Беше очарователен човек. Няма много такива като него. Хората винаги го съжаляваха заради проблема с гърба, но аз не съм срещал друг човек с такова природно предразположение да се чувства щастлив, и разбира се, клиентите го обожаваха… открит, винаги общителен, открай време… „светът няма да дойде при мен“, така казваше винаги, „следователно аз трябва да отида при него“…
Внезапно телефонът на Анди иззвъня; постъпваше някакво съобщение.
Хоуби — който тъкмо вдигаше чашата към устните си — трепна силно.
— Това пък какво беше?
— Момент — казах и бръкнах в джоба си. Съобщението беше от телефона на Фил Лефко, едно от момчетата от класа на Анди по японска култура: „Здрасти, Тио, Анди е, всичко наред ли е?“.
Припряно изключих и тикнах телефона обратно в джоба си.
— Извинете — казах. — Какво казвахте?
— Забравих — той се взря за миг-два в пространството, после поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще го видя отново — той сведе поглед към пръстена. — Това е типично за него — да те помоли да го донесеш тук… да ми го дадеш в ръцете. Аз… е, не казах нищо, но бях убеден, че някой го е откраднал в моргата…
Телефонът отново иззвъня с дразнещия си, писклив сигнал.
— О, съжалявам! — казах и бръкнах трескаво в джоба си за него. Съобщението от Анди гласеше: „Просто проверявам да не са те убили!!!!!!!“.
— Извинете — казах и задържах копчето, за да бъда сигурен, — този път наистина го изключих.
Но Хоуби само се усмихна и се взря в чашата си. Дъждът почукваше и се стичаше по стъклото на капандурата, хвърляйки воднисти сенки, които сякаш струяха надолу по стените. Прекалено притеснен, за да кажа нещо, чаках той отново да подхване разговора — а тъй като той не го направи, ние просто си седяхме спокойно, докато аз пиех изстиващия си чай („Лапсанг Сучонг“, с необичаен, опушен аромат), мислех за странния си живот и за мястото, на което се намирах.
После побутнах чинията си настрана.
— Благодаря — казах, както беше редно, а очите ми обхождаха стаята, — беше много вкусно — говорейки (както ми бе станало навик) заради майка си, за в случай, че тя ме чуваше.
— О, каква учтивост! — отвърна той — усмихвайки се не присмехулно, а по начин, който аз възприех като приятелски. — Харесва ли ти?
— Кое?
— Ноевият ковчег — той кимна към бюфета. — Стори ми се, че гледаш натам.
Излъсканите от пипане дървени фигурки на животни (слонове, тигри, бик и крава, зебри, имаше всичко, включително и две мишки) стояха търпеливо и чакаха да се качат.
— Нейни ли са? — попитах, след като известно време бях мълчал очарован; защото животните бяха подредени с такава любов (големите котки не се поглеждаха; паунът беше обърнал гръб на спътницата си, за да наблюдава с възхищение собствения си образ, отразен в тостера), че си я представях как прекарва часове, подреждайки ги, в старанието си да го направи точно както трябва.
— Не — той сключи ръце върху масата, — беше една от първите антики, които купих навремето, преди трийсет години. На един базар за американско фолклорно изкуство. Аз нямам особена слабост към фолклорното изкуство, никога не съм имал — това нещо, което не е и особено доброкачествено, няма нищо общо с другите ми притежания, и все пак нали винаги именно онова, което не хармонира с всичко останало, което не е съвсем както трябва, кой знае защо е най-близо до сърцето?
Избутах стола си назад, не бях в състояние да остана повече на едно място.
— Сега мога ли да я видя? — попитах.
— Ако е будна — той изду устни, — е, не виждам защо не. Но само за минута — имай го предвид. — Когато се изправи, височината на едрата му фигура с приведени рамене ме стъписа отново, сякаш го виждах за първи път. — Освен това те предупреждавам — тя е малко замаяна. О — той се обърна, вече на прага, — и ще е най-добре да избягваш да споменаваш Уелти, ако успееш.