Мълчах почтително. Напоследък мисълта за минаването на времето много я занимаваше, може би защото наближаваше рожденият й ден. „Прекалено стара съм за такива неща“, беше казала преди няколко дни, след като бяхме претърсили целия апартамент, ровейки дори под възглавниците на дивана и в джобовете на палтата и якетата си, за да съберем достатъчно дребни, с които да платим на доставчика от бакалницата.
Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и каза:
— Тук всичко е по-стабилно — макар че говореше с небрежен тон, виждах, че очите й са замъглени; очевидно беше спала зле — заради мен. — Горната част на Парк Авеню е едно от малкото места, на които можеш да видиш как е изглеждал градът през деветдесетте години на деветнайсети век. Такива са и Грамърси Парк, и Гринич Вилидж донякъде. Когато дойдох за първи път в Ню Йорк, свързвах тези части на града с Едит Уортън, с „Франи и Зуи“, и „Закуска в Тифани“, всичко това, взето заедно.
— „Франи и Зуи“ живеят в Уест Сайд.
— Така е, но тогава бях прекалено глупава, за да го знам. Единственото, което мога да кажа, е че тук беше доста по-различно от долната част на Ийст Сайд, където бездомниците си кладяха огън в кофите за боклук. За мен уикендите тук бяха изпълнени с вълшебство — да скитам из музея — да топуркам сама из Сентръл Парк…
Да топуркаш? — толкова много от онова, което тя казваше, ми звучеше екзотично; това топуркане ми напомняше на дума от детството й, свързана с конете — леко подтичване може би, някакъв конски ход между галоп и тръс.
— О, нали знаеш, ту забързвам, ту просто се шляя — както правя често. Нямах пари, чорапите ми бяха на дупки, преживявах от овесена каша. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, но понякога в почивните дни идвах дотук пеш. Пестях парите за билет за обратния път. По онова време в метрото още даваха жетони вместо карти. А и нали все пак се очаква да дадеш някакви пари, когато влизаш в музея? Знаеш онези надписи, „предлагаме да дарите някаква сума“. Е, може би навремето съм била по-оперена, или просто са ме съжалявали, защото… о, не — каза тя с променен тон и се закова на място, така че аз извървях няколко крачки сам, преди да забележа.
— Какво? — обърнах се. — Какво има?
— Почувствах нещо — тя протегна длан и погледна към небето. — А ти?
И точно когато произнасяше тези думи, светлината сякаш помръкна. Небето тъмнееше бързо, ставаше по-мрачно с всяка секунда; вятърът шумолеше в листата на дърветата в парка, младите листа се открояваха — крехки и жълтеникави — на фона на черните облаци.
— Божичко, само това ни липсваше — каза майка ми. — Всеки момент ще се излее порой.
Приведе се напред, взирайки се към улицата, на север — нямаше никакви таксита.
Хванах я отново за ръка.
— Хайде — казах, — може да имаме повече късмет на отсрещната страна.
Зачакахме нетърпеливо последните примигвалия на знака „Спри“. Късове хартия се въртяха във въздуха и се търкаляха по улицата.
— Хей, ето такси — казах, гледайки нагоре по Пето Авеню; и докато го казвах, някакъв човек с вид на бизнесмен изтича до бордюра, вдигнал ръка, и лампичката „свободно“ угасна.
На другия тротоар художниците се бяха разтичали, покриваха работите си с найлонови платна. Продавачът на кафе затваряше капаците на сергията си. Прекосихме бързо улицата и в момента, когато стъпихме на отсрещния тротоар, тлъста дъждовна капка плисна на бузата ми. Кафяви кръгове — на големи разстояния един от друг, големи колкото десетцентова монета — започнаха да се появяват ту тук, ту там по тротоара.
— О, да му се не види! — възкликна майка ми. Тя затърси чадъра в чантата си — но той не бе достатъчно голям дори за един човек, камо ли пък за двама.
И тогава дъждът рукна — връхлиташе отстрани като студена пелена, на пориви, които се изливаха нашироко в дървесните корони и плющяха по тентите от другата страна на улицата. Майка ми се бореше, без особен успех, да отвори смешното малко чадърче. По улицата и в парка хората държаха над главите си чанти и вестници, и тичаха нагоре по стълбите към музея, който беше единственото място, на което човек можеше да се скрие от дъжда. Имаше нещо празнично, радостно в начина, по който ние двамата бързахме нагоре по стълбите под несигурното шарено чадърче — бързо, бързо, бързо — всекиму би се сторило, че се спасяваме от нещо ужасно, а не че тичаме право към него.