iv.
Три важни събития се бяха случили с майка ми, след като пристигнала в Ню Йорк с онзи автобус от Канзас — без приятели и практически без пари. Първото било, когато един импресарио на име Дейви Джо Пикъринг я забелязал, докато тя разнасяла подноси в едно кафене в Гринич Вилидж — младо момиче, ненавършило още двайсет години, с обувки „Док Мартенс“ и дрехи, купени на втора ръка, с плитка на гърба, толкова дълга, че можела да сяда на нея. Когато тя му донесла кафето, той й предложил седемстотин, а после и хиляда долара, за да замести някакво момиче, което не било дошло на работа, в снимките за моден каталог, които се провеждали наблизо. Показал й фургона, докаран за снимките, съоръженията, разположени в градинката на Шеридан Скуеър; отброил банкнотите и ги поставил на тезгяха.
— Дайте ми десет минути — казала тя; разнесла останалите поръчани закуски, закачила престилката си на мястото й и си тръгнала.
— Била съм модел само в каталози за поръчки по пощата — държеше тя да обяснява всеки път на хората — с което искаше да каже, че никога не е стигала до модни списания или представяне на висша мода, а се е появявала само в циркулярно разпращаните брошури на вериги магазини, представящи евтино ежедневно облекло за подрастващи красавици от Мисури и Монтана. Понякога, казваше тя, било забавно, но в повечето случаи — не: снимки за бански костюми през януари, когато я тресяло от грип; снимки в дрехи от туид и вълна в летните горещини, когато изнемогвала от жега с часове сред изкуствени есенни листа, вентилаторът в студиото разливал струи горещ въздух, а в почивките гримьорът притичвал, за да заличи с пудра потта от лицето й.
Но през тези години, докато позирала, преструвайки се на студентка — снимали момичетата по две и по три, на фона на измислен университетски кампус, притиснали книги към гърдите си — тя успяла да спести достатъчно пари, за да започне да следва наистина: записала история на изкуството в Нюйоркския университет. Никога не била виждала прочута картина в оригинал, докато не навършила осемнайсет и не се пренесла в Ню Йорк, и горяла от нетърпение да навакса пропуснатото — „беше чисто блаженство, същински рай“, така казваше; била затънала до уши в книги за изкуството и се взирала в едни и същи стари диапозитиви (Мане, Вюйар), докато всичко не започнело да се размива пред очите й. („Звучи налудничаво“, казваше тя, „но аз бих била напълно щастлива, ако можех да си седя и да гледам едни и същи картини, не повече от половин дузина, до края на живота си. Не мога да си представя по-приятен начин да се побъркаш“.)
Следването било второто важно събитие, което й се случило в Ню Йорк — за нея то вероятно е било най-важното. И ако не било третото важно събитие (срещата с баща ми и брака с него — събитие, което се оказало не толкова ползотворно, колкото другите две), тя със сигурност би защитила магистратура и би се заела да готви докторантура. Винаги, когато разполагаше с няколко свободни часа за себе си, тя се насочваше право към колекцията „Фрик“, музея на модерното изкуство или „Метрополитън“ — именно затова, докато стояхме в плисканата от дъжд колонада пред музея, взирайки се в замъглените от водата очертания на Пето Авеню и в белите капки, които отскачаха от паважа, аз не се учудих, когато тя изтръска чадъра си и каза:
— Може пък да влезем и да поразгледаме, докато дъждът спре.
— Ммм — онова, което ми трябваше, беше закуска. — Добре.
Тя погледна часовника си.
— Защо пък не. При това положение и бездруго няма да хванем такси.
Беше права. И все пак, аз умирах от глад. Кога ще ядем?, мислех нацупено, докато се качвах след нея по стълбите. Не можех да бъда сигурен, че след срещата в училище тя няма да бъде толкова ядосана, че изобщо да не ме заведе на обяд, и тогава щеше да се наложи да се прибера у дома и да ям овесени ядки или нещо подобно.
И все пак — музеят винаги будеше у мен празнично чувство; а когато се озовахме вътре, заобиколени от високото бърборене на туристите, се почувствах странно защитен от всичко, което може би ми готвеше денят. В голямото фоайе беше шумно и миришеше неприятно на мокри палта. Подгизнала тълпа азиатски пенсионери премина покрай нас като вълна, по петите на спретната като стюардеса екскурзоводка; изкаляни момичета от скаутската организация се бяха скупчили и шушукаха край гардероба; до гишето за информация се бяха наредили кадети от военното училище в сиви парадни униформи, свалили шапки, с ръце зад гърба.
За мен, градското дете, винаги ограничено от стените на апартамента — музеят беше интересен предимно с огромните си размери; дворец, в който залите се нижеха до безкрайност и бяха колкото по-отдалечени, толкова по-пусти. Някои от занемарените спални и отделени от публиката с въже дневни от сектора „Европейско обзавеждане“ сякаш бяха в плен на силно вълшебство, сякаш никой не бе стъпвал тук от стотици години. Откакто започнах да пътувам с метрото сам, обичах да отивам там и да се лутам, докато наистина се загубех, да потъвам все по-надълбоко в лабиринта на галериите, докато най-сетне се озова в някакви забравени зали, пълни с брони и порцелан, които не бях виждал никога преди (а често се случваше и да не успея да ги открия втори път).