Като отвори вратата на готварницата, Самуил се спря на прага учуден: край стените на широката готварница бяха насядали седем-осем иноци и следяха зорко готвача, който вече бе запалил огъня. Щом съгледаха младия господар, те се надигнаха един през друг, зашушукаха, забръмчаха напевно:
— Бог да прости господаря… Бог да прости…
Един от тях, още много млад, с бледо лице и хлътнали бузи, по които растяха редки безцветни косми, преви бързо, усърдно дългото си сухо тяло, един път и още един път проплака с изтънял гласец:
— Бог да прости… Бог да прости… Самуил отвърна очи от него и се обърна към готвача:
— Ще приготвиш само едно ядене.
— Ето от тъмно още дойдоха тия добри старци — хвърли готвачът лукав поглед към иноците. — Такива по вести бързо обхождат… Няма ли да опека нещо поне за по-достойните? И те ли с лъжици? — попита той, като бършеше по навик големите си червени ръце о късата престилка, лъснала от мазнини.
— Всички с лъжици — рече късо Самуил Мокри. Чу се самотен камбанен звън. Калугерите се надигнаха пак един през друг, заозъртаха се да познаят къде беше изток и започнаха да се кръстят, да се кланят с разбъркан шепот. Чу се нов камбанен звън. Днес камбаната нямаше да спре през целия ден и все тъй — с разредени, самотни удари.
Младият човек се отдалечи от готварницата, а по ходника вече идеха насам и други от слугите, наизлезли от своите помещения.
Той излезе във вътрешния двор. Вече се съмваше. Разредените удари на камбаната тук се чуваха по-ясно. Самуил мина в предния двор, свърна към църквицата. Насреща портата на господарската твърдина беше отворена с двете си поли — такъв беше обичаят, когато в дома има мъртвец. Край разтворената порта стояха неподвижни двама стражи с копия и щитове. Зададе се оттам и десетникът на стражата. Самуил се спря до гроба на майка си в тесния притвор на църквицата; имаше там място за още един гроб. Край стената на църквицата растеше клонест явор и на един от клоните му беше окачена малката камбана. Млад рошав слуга с още сънено лице, навил на разголената си премръзнала ръка късото въже, блъскаше камбаната нарядко едно подир друго, както му бяха казали, и пулеше очи в младия си господар. Приближи се и десетникът, застана по войнишки на входа на притвора.
— Тук ще бъде — продума Самуил. — До гроба на майка. Да помогнат и неколцина от войниците. За гроба. Земята е твърда и камениста.
— Слушам, войводо — придръпна рамена десетникът.
Самуил пак наведе очи към гроба на майка си:
— Помня… за майка… Дълбаха цял ден.
Той погледна несвястно увисналата на дървото камбана, излезе от притвора. Десетникът тръгна след него. Самуил дигна очи към небето: високи сребристобели облаци закриваха и днес цялото небе; времето беше тихо и меко, някак спотаено. Самуил дочу през високите стени наоколо, през широко разтворената крепостна порта и други камбанни звуци, глухи, далечни. Биеше камбана и в господарското селище долу. Той мина през двора и вече влизаше във вътрешния двор, когато откъм крепостната порта се зададоха и други двама иноци. Малко подир тях в предния двор на господарския дом влязоха и неколцина селяни, озърнаха се плахо и свалиха един след друг рунтавите си овчи клобурци9.
Синовете на комит Никола не бяха канили никого и очакваха, че погребението му ще стане по-тихо, ала заприиждаха все повече люде от околните селища, иноци от двата манастира по Мокра планина. Рано преди пладне се зададоха по езерото и чунове откъм Охрид. Смъртта на могъщия комит привличаше людете, още повече сега, когато се бе разнесла вестта и за смъртта на царя. Всички очакваха промени и всеки според своите мисли, желания и кроежи. А кой ли ще замести умрелия комит? Може би някой от четиримата му синове. Всеки искаше да бъде тоя ден пред очите на бъдещия комит, но и погребалната трапеза привличаше в господарската твърдина. До вечерта господарският дом се изпълни с по-знатни люде, а простият народ се трупаше по дворищата. Самуил посрещаше и разпределяше по стаите по-знатните гости, разпореди се да се поприберат на сушина и селяците, да се запалят огньове по двата двора. Нареди той да се заколят повече добичета, да се опече и хляб, колкото беше нужно. С първите люде, които пристигнаха от Охрид, довтаса и пратеник с известие, че сам охридският мтрополит Висарион ще ръководи опелото. И още до вечерта митрополитът пристигна с десетина свои придружници. Пристигнаха по вода и по сухо до петдесетина боляри, военачалници и всякакви управители, които се чувствуваха задължени да изпратят стария комит до гроба му — колкото заради него самия, толкова и заради синовете му, които оставаха след него. На малкия пристан на господарското селище долу се насъбра цяла флотилия от чунове. Някои от охридските боляри бяха дошли и с жените си, та трябваше да излезе от своите покои и Агата, съпругата Самуилова — единствената госпожа и домакиня в крепостта на стария комит.