Наоколо не се чуваше никакъв шум; гората се бе отдръпнала някак встрани и обграждаше поляната като стена, по дървесата не трепваше нито лист или може би така изглеждаше отдалеко. Конят на пътника сам сви по пътеката за манастира, пое нагоре по височината и това беше като някакво възхождане към небето. Колкото по-навнсоко се изкачваше задъханият кон, толкова гората наоколо оставаше по-ниско и небосклонът се разтваряше по-нашироко. От всички страни в разтворилата се далечина се показваха един след друг високи планински върхове — сини или тъмносини, или пък едвам видими по светлия небосвод. Между два върха на юг, като в синя рамка, блестеше къс от сребърно огледало и това бяха неподвижните в далечината води на Костурското езеро. Конят сам се спря на върха, недалеч от ниската сводеста врата на църквицата. Давид Мокри обхвана с поглед простора наоколо — гората ниско долу, като застинало зелено море, сините планински върхове по-близу и по-далеч, блясъка на неподвижните води, после дигна очи към небесния простор и повехналите му устни се размърдаха през провесените мустаки, които бяха започнали нагъсто да белеят. Давид пак се молеше.
Той преметна нога и бавно се смъкна от коня, озърна се по навик. Винаги откъм манастирската хижа се приближаваше по-младият от двамата иноци и поемаше юздата на коня. Сега никой ие се показваше оттам и Давид поведе коня да го върже на един стълп пред вратата на хижата, преди да влезе в църквата, както всякога, на продължителна молитва. Тъкмо посегна към дървения стълп с юздата в ръцете си, от хижата изскочиха един през друг четирима непознати мъже и се нахвърлиха върху него с голи мечове. Той наведе очи, но не успя да произнесе докрай предсмъртната си молитва. Нямаше и сили да се противи. Преди да падне вече, някак несвястно посегна към гърлото на единия от убийците и скъса ризата му. Те го сякоха, докато престана да се движи, проснат ничком пред вратата на манастирската хижа. Същият от убийците, към когото посегна Давид в последния си миг, спря другите трима с ръка и рече на влашки:
— Стига. Пукна и тоя… цар.
Последната дума той изрече на български, за да се погаври с жертвата си.
В същото време конят на Давид Мокри тичаше уплашен надолу по пътеката, повлякъл юздата си. Така дотича животното до вратата на малката Давидова твърдина и по него позна старият слуга, че се бе случило нещастие с господаря му. Той дигна всички мъже от селището там, колкото бяха останали, с тях тръгнаха и жени, та и деца, като се чу, че се е случила беда с господаря. Поведе ги слугата към манастирчето сред голямата дъбова гора — така знаеше той и така предчувствуваше. Селяните намериха убития си господар пред манастирската хижа, а вътре в хижата намериха и двамата иноци, също убити с меч. Пренесоха трите трупа в църквицата, сложиха ги на каменния под пред олтара — пред стъпалата на царските двери сложиха господаря си, до нозете му пък стъкмиха телата на иноците. Старият слуга се разпореди двама по-млади от мъжете да тръгнат с бързи коне за Лариса и те тръгнаха незабавно.
Но Лариса беше далеко. Оттатък Бистрица, оттатък Снежник планина и Олимп. Горе, при мъртвите, слугата заместваше брата и господаря, когото очакваха да дойде. Кандилцето над ниските царски двери гореше непрекъснато; жените доливаха елей, сменяваха навреме фитила. През тясната сводеста врата и пред прозорчетата от двете страни на църквицата проникваше бледа, синкава светлина — през прозорчетата, високо тук горе, се виждаше само синьото небе. Хладен сумрак пълнеше малката църква под ниския покрив, между дебелите каменни стени, хлад полъхваше сякаш и от трите неподвижни тела на каменния под. Дългото изтощено тяло на Давид Мокри като че ли бе изсъхнало още повече, също и пожълтялото му лице, както го бяха избърсали жените с мокра кърпа, та изглеждаше дори прозрачно в синкавата дрезгавина.
Шумът от босите селяшки нозе по каменния под или сухото стържене на някой опинък се чуваше непрестанно, докато взе да тъмнее над планините и малкото пламъче на кандилото започна да свети по-ярко в мрака, който изпълни църквата. През цялото време, доколкото бе останало още от дългия летен ден, селски люде непрестанно влизаха в църквата, поспираха се край убитите и се кръстеха, после излизаха с тихи стъпки. Старият слуга забеляза, че бяха дошли люде и от други селища наоколо, събираха се пред църквата и ставаха все повече, докато ги прогони лятната нощ. Ала още рано на другия ден започнаха пак да влизат в църквицата и се събраха още повече вън. И все тъй — мъже по-стари, които не бяха отишли на война, и жени много, и деца. Започнаха да се събират тая сутрин и монаси. Стичаха се от всички страни по един или по двама, навлязоха в църквата, обградиха мъртвите, като да бяха трите тела тяхна собственост, та не пропущаха вече никого по-близу до тях. Людете се кръстеха и надзъртаха иззад гърбовете им. Зашушнаха монасите, може да се събраха до двайсетина души, замънкаха, запяха молитви, а един излезе вън и взе да бие клепалото, което висеше на стар, изкорубен дъб пред църковната врата. Само слугата на Давида Мокри влизаше и излизаше от църквата без страх от черните братя, разкъсваше живата ограда около мъртвите, за да поглежда час по час умрелия си господар. Към него се обърна с тих шепот един от монасите, види се, техен старейшина: