— Иде час за погребение. Ти знаеш ли къде ще бъде гробът му, дали в твърдината му, ако вече е казана…
— Нищо не е казано и нищо не знам — отвърна слугата. — Пратих да съобщят на брата му в Лариса. Не може без негово знание и позволение.
— Лариса… Далеко.
— Нищо не ми е казано и не мога да реша сам. Казах да летят с конете до Лариса ден и нощ.
Той не издаваше тревогата си — така се бе научил своя господар, и пак влизаше и излизаше от църквата, би казал някой, без нужда. А като влизаше, той вдъхваше въздух с разширени ноздри и гледаше с втренчен поглед лицето и ръцете на умрелия си господар. Като наближи и днес да се стьмва, същият калугер пак зашепна в ухото му:
— Минава вторият ден… Човешката плът е тленна… Ние не искаме и не позволяваме да се чака повече.
— Аз ще чакам още. Аз съм негов слуга и по-добре знам господарската воля.
Вревеше и народът вън, пред църквата, и той за късното време. А слугата душеше въздуха в църквата като хрът и все дебнеше нещо по лицето на мъртвия си господар. Привечер монасите изнесоха вън двамата свои събратя и ги погребаха край източната стена на църквата. Слугата не даде да се докоснат до тялото на Давида Мокри.
Настана и третият ден. Зората завари стария слуга сам в църквата, до тялото на господаря му. Никакъв лош дъх не се разнасяше наоколо само ноктите на умрелия едва бяха посинели. Пред отворената врата пак се събираше народ. Старецът излезе вън и друго беше днес скръбното му лице.
— Влезте — каза той и посочи с две ръце. — Влезте при светеца! Три дни лежи мъртъв, а на темян и босилек ухае тялото му.
Първи се спуснаха в мрачната и студена църква монасите, които бяха дошли и тая сутрин. И първи те нададоха гласове, запяха молитви и славословия:
— Светец… Миро уханно тече от костите му! Слава тебе, боже, свят човек и мъченик за вярата Христова си изпратил между нас!…
Струпа се народът около тях, изпълни се църквата, паднаха всички на колена около мъртвото тяло:
— Смили се бог над нас… Слава тебе, господи!
През целия този трети ден клепалото на дъба би непрестанно, удар след удар, надалеко се разнасяха звуците му, сякаш чак до сините планини наоколо. През целия този ден люде се стичаха от всички страни, върволицата по кривата пътека не спря и беше чудно откъде се намираше толкова народ. Събраха се и други монаси от околните манастири, ходеха с гордо смирение между простия народ — още по-черни в дългите си раса и власеници сред пъстрилото на народното облекло. Замяркаха се между селските люде и граждани — стигнала бе вестта за мъртвия годподар чак в Костур.
Сега монасите не пущаха в църквата ни един от миряните, а сами ходеха сред народа и разправяха и повтаряха чудни думи за новия светец, за неговия праведен живот, за целебната сила на неговото свято тяло, което не гние, при все че е мъртво от три дни. Людете се заслушваха в думите им, въртяха очи, споглеждаха се, клатеха глави и пак слушаха с жадни очи, кръстеха се задъхани от набожен трепет, някои отпущаха колена върху твърдата земя, други напираха към църковната врата. И мнозина вече повтаряха думите на монасите, уверяваха се един друг, че с очите си са видели тона, което само бяха чули. Най-много от жените бяха тия, които не чули и видели всичко, блъскаха юмруци в гърдите си и късаха покривалата на главите си, надаваха писъци от набожен страх и възторг. Започнаха да водят по пътеката за малкия манастир болни и недъгави; които не можеха-да вървят сами, пренасяха ги на носилки и черги, слагаха ги пред вратата на църквата. Шумът и врявата навред около манастира се сливаше в някакъв общ глас, в общо молитвено песнопение — толкова често в общия говор и викот на людете се споменаваше името на бога, на Исуса, на Богородица и на повия свети цар Давид.