Привечер слугата па Давид Мокри дръпна вратата на църквата и сложи малкия дървен лост. Никой не му попречи, ни от народа, ни от монасите, като че ли той беше сам ключарят на небесния рай. Затвори той вратата и седна на камъка до нея с мрачно лице. Усетил бе нещо недобро във въздуха около мъртвото тяло, но ще чака той и тая нощ. Острият нощен хлад тук в планината може би ще спре за малко още разтлението. Чуваше старият човек и виждаше, че народът повярва в светителството на неговия господар и нямаше да допусне той, неговият верен слуга, да угасне нимбата, която засия около образа му. Той познаваше светия му живот; не беше ли истинско чудо и божи знак, че мъртвото тяло вече трети ден не показваше признак на разтление? Хладният въздух в полумрака на църквата, студените камъни под изсъхналото още приживе тяло — е, да… Но не лежеше ли Давид Мокри там мъртъв вече три дни и три нощи? Ще чака старият слуга до утре, ще чака до първия знак, че тялото е почнало да гние, и никой не ще може да го укори, че не е чакал достатъчно…
Самуил Мокри пристигна на другия ден след изгрев слънце. От коня му падаха парцали бяла пяна. Хриптяха задъхани и конете на войниците му. Като скочи от коня, нозете и ръцете му трепереха от умора; яздил бе от тъмно сутрин до късни полунощи. Гонила го бе насам скръбта му по любимия брат. Той се учуди, като видя толкова народ пред малката църква — мнозина бяха прекарали нощта тук и най-вече тия, които чакаха изцеление. Старият слуга го поведе към църквата и сам му отвори вратата. Щом влязоха вътре, слугата се обърна да я затвори. Удари ги тежък въздух, но това още не беше воня на гниеща човешка плът. Самуил се приближи към мъртвия си брат, погледа го, после се прекръсти и се отпусна на едно коляно до него, наведе смирено глава пред смъртта. В същото време слугата търсеше зорко следи по лицето на мъртвия, огледа се наоколо с мътните си старчески очи, зачервени и сълзливи от продължителното бдение, сякаш да провери дали другаде не са се показали противните следи на разтлението. И тозчас забеляза как се стрелнаха през светналото на ранното слънце прозорче две черни точки, звънна издебело във въздуха бръмчене на едри мухи. Той едва дочака Самуила да се изправи отново и макар да не беше позволено слугата да започва пръв, рече бързо:
— Трябва да го погребем… веднага. Тебе чаках досега аз, господарю.
Самуил кимна мълчаливо и попита:
— Къде? Не е ли споменавал, докато беше още жив…
— Тука. Тука да го погребем, в това свято място. Ей там, до стената. Не е казвал нищо преди. — И слугата добави задъхано, като че ли се боеше сега да не би нещо да попречи: — Веднага! Четвърти ден лежи тук.
— Не се ли знае нещо за убийците му?
Старият човек бръкна в пазвата си и сложи в ръката му един неголям кръст от потъмняла мед. Горният край на кръста беше продупчен и там висеше част от скъсана, също медна верижка. Слугата каза:
— Намерих го в шепата му. Стиснал го в шепата си. Преди да умре, види се…
Самуил Мокри разгледа кръста отблизу в разтворената си длан, обърна го и на другата му страна. Забеляза по него латински букви и беше писано на влашки език по дължината му: „Закриляй, боже, Йоана.“ Самуил погледна мъртвия и рече:
— Дава ми моят брат ключ някакъв… — Той скри кръста в малката кожена чанта, която висеше на широкия му колан под дясната ръка, и добави: — Повикай люде да изкопаят гроба.
Самуил Мокри поведе войниците си веднага след погребението и се спря в Костур. Още същия този ден, макар да беше доста късно след обед, излязоха глашатаи и викаха дълго по града да се съберат на средищната градска стъгда всички мъже власи и ромеи от петнайсет години нагоре. Повтаряха глашатаите също, че който от тия люде се намери след това другаде, ще бъде съсечен на самото място. Бързо се събраха на средищната стъгда може би до хиляда души. Войниците на Самуила хванаха всички улици наоколо, а стотникът им направи на една от тях проход с десетина войници и нареди събраните на стъгдата да минават един след друг през тоя жив проход. Струпаха се задържаните власи и ромеи и като минаваха един след друг, стотникът ги питаше за имената им. Който казваше, че името му е Йоан, войниците го задържаха, а другите отминаваха и се разотиваха. Мнозина се учудваха на тая проверка, но по едно време на другия край на стъгдата се надигна вик, зачу се тропот на копита и войниците заловиха един от власите, който се е опитвал да побегне, преди да мине прохода и да каже името си. Като минаха всички задържани през тая проверка, оказа се, че всеки четвърти човек между костурските ромеи и власи се казваше Йоан, но Самуил заповяда те всички да бъдат задържани в няколко от градските кули и на първо място тоя, който се опита да побегне. С него започна и разпитът на другия ден. Изведоха го пред вратата на кулата, в която беше затворен, застанал бе там градският съдия, а на един стол наблизу седеше Самуил Мокри и не изпущаше нищо от очите си. Съдията попита: