Не беше по волята на Самуила Мокри това събиране на толкова люде и по такъв скръбен повод, но ето наложи се той да ги посреща, да се грижи за тях. Тримата му по-стари братя се чувствуваха като чужди в бащиния си дом. Давид и Мойсей седяха в приемната стая заедно с най-видните гости. Давид беседваше чинно с митрополита и с другите големци, а Мойсей седеше мълчаливо както винаги и както винаги с огромния си меч между колената. Арон ходеше между гостите и в приемната стая, и по другите стаи, търсеше забавни разговори или с някого да се подиграе, та несдържаният му смях звучеше грозно през една или две стени от стаята, дето беше сложено изстиналото тяло на баща му. Той се навърташе най-често около тежкия купец Йосиф Клобурец. Знаеше че купецът искаше да омъжи единствената си щерка за Арона или за когото и да е от тримата още неженени комитопули, та като имаше богатство, да има и големство, и власт. Макар да не беше нужно, нито прилично, купецът бе довел тук и щерка си. Арон се навърташе около него, блазнен от голямото му богатство, той дори се опита да проникне и в стаите на снаха си Агата, дето беше щерката на Клобурец. И безсрамието му би стигнало дорай, ако все пак не го възпираше мисълта за женитбата му с щерката на средецкия комит. Самуил виждаше тая недостойна игра на брата си и едвам я понасяше.
Той беше непрестанно на крак — трябваше да се слага ядене на гостите по три пъти на ден, да се настанят за спане през нощта преди погребението. През време на вечерята в голямата трапезария Арон се опита и с него да се подиграе. Той каза откъм горния край на трапезата и всички го чуха:
— Моето братче ще ни удави в големия котел. Дотегнаха ми тия лъжици, бога ми! И виното не е много обилно…
Самуил нищо не отговори. Не искаше да се захваща с безсрамния си брат в тоя най-несгоден час, а и други мисли тежаха в главата му. Тия първи люде на Охридската област, които се бяха стекли тук от угодничество, от празнота или за развлечение, или пък по свои някакви скрити и явни сметки, техните шумни разговори, лицемерието и преструвките им, дори всяко тяхно движение сега и всеки техен поглед разкриваше пред него добре позната, омразна действителност. Познаваше той предишните дела на мнозина от тях, порочните им склонности. Той потискаше в себе си своята ненавист и презрение към повечето от тия люде, не искаше с нищо да наруши свещения закон на гостоприемството, особено сега, когато умрелият стопанин на къщата лежеше още непогребан. Гостите не се и заглеждаха много в него, а мрачната сянка по лицето му можеше да се отдаде на синовната му скръб. Може би само Арон се досещаше за душевното му състояние — те двамата най-добре се познаваха — и Самуил често срещаше лукавия му поглед или пък Арон все към него ще обърне приказката си. По едно време лукавецът му каза, и пак тъй, всички да чуят: — Че не сме преяли, не сме, но кажи да донесат поне още вино. Гостите ще помислят, че ни се свиди. Самуил нареди да донесат нови няколко стомни с вино. Арон беше вече пиян и ако се държеше още на нозете си, то беше поради голямата му телесна сила, та и езикът му не се заплиташе, и движенията му бяха още отмерени. Пияни бяха и други от гостите. Както беше ред, начело на трапезата седеше Давид Мокри, а от двете му страни бяха се разположили митрополит Висарион и управителят на Охрид Петър Чурило. Редом след тях бяха насядали главният побирчия10 на Охрид, игуменът на мокренския манастир „Свети Георги Победоносец“, един от подигумените на манастира на свети Наума, до него седеше някакъв духовник — Самуил за пръв път го виждаше, — сух, кокалест, и макар да беше седнал, ясно личеше необикновено високият му ръст; после бяха насядали болярите Янкул Побит, Данаил Къш, Авакум Млечок и Никола Жарен, войводата Крагуй, хилядникът Удина, купецът Йосиф Клобурец, купецът Жлътий и други още — познати по цялата област люде. Митрополит Висарион, който се наричаше заместник на Климента беше цял отпуснат и разнежен с късото си тяло, закръглено от всички страни, та и пухкавите му ръце бяха извити някак в полукръг; пълното му лице с две ярко румени петна на издутите бузи, с широка побеляла брада сияеше от една постоянна, блажена усмивка. Види се, му беше много горещо в ниската зала, претоплена и претъпкана с люде, и отдалеко личеше, че виното бе размътило ума му. Надалеч се чуваше звънкият му, изтънял глас — митрополитът злословеше против починалия цар Петър. Кръглото, меко старческо лице противоречеше с блажената си усмивка на несдържания му език.