— Какъв си ти по вяра и език, как е името ти, също и презимето?
Задържаният беше дребен и сух млад човек, с побеляло лице, малките му, хлътнали очи горяха с остър блясък. Той се позабави с отговора си и после рече колебливо:
— Ромеец съм аз, ромеец. Името, ми е Йоан. Нели…
— Йоан — прекъсна го съдията. — Кой Йоан?
— Йоаннн… — проточи той, като че ли не знаеше презимето си, после бързо отсече: — Манасос. Йоан Манасос.
Съдията погледна Самуила, не знаеше какво да реши сам за тоя човек. Самуил посочи с ръка:
— Там.
Съдията се обърна към ромееца:
— Застани там.
Задържаните ромеи и власи бяха редом извеждани пред съдията, той ги питаше едно и също, а Самуил му даваше знак кого да пусне и кого да задържи. Най-сетне останаха спрени само около петдесетина души, обкръжени от войници, насочили към тях дългите си копия. Самуил стана от стола, влезе между задържаните и се спря пред Йоана Манасос.
— Познава ли някой от вас тоя човек? — посочи го той на другите задържани.
— Познаваме го, да… — чуха се няколко гласа, някой побърза и да добави: — Добър човек.
Самуил потърси с поглед тъкмо последния и рече:
— Ти го познаваш добре… Кажи тогава как се казва и какъв е по език: влах или ромей.
— Влах — отговори оня. — Йоан Вакъ се казва, всички тука знаем.
— Тъй ли е? — попита Самуил и другите.
— Тъй, тъй…
Сега Самуил се обърна към нареклия се Манасос и видя как той даваше някакви знаци наоколо, лицето му бе побеляло още повече.
— Защо скри презимето си и рода си? — попита го Самуил. Без да сваля поглед от него, бръкна в чантичката си и протегна ръка към него: в разтворената му шепа се виждаше меденият кръст: — Твой ли е тоя кръст, Йоан Вакъ?
Влахът несъзнателно посегна към шията си, но се сепна и отговори рязко, дори сърдито на заваления си български език:
— Не, не! Нямам аз такова нещо.
И току се втурна пак да побегне през тълпата на задържаните, но войниците го хванаха. Самуил каза:
— Отведете го в кулата. Другите да си вървят.
Същия ден бяха изловенн и затворени всички мъже, роднини на Йоан Вакъ, и други, с които бе имал той някаква връзка. Самуил Мокри напусна Костур, като остави двадесет души от войниците си, за да засилят градската стража.
Още щом влезе в шатъра си край Лариса, Самуил прати да повикат богомила Рун, който беше сега тисящник във войската. Покани го край една маса:
— Седни да поговорим. Брата ми Давида са убили горе, в един манастир оттатък Костур. Не е за грабеж, от него нямаше какво да се ограби, нито по други такива причини. Това е вражда и удар срещу нашето царство. Свои врагове той нямаше. Врагове имаме ние всички вътре в царството, зли врагове и опасни за всички. Отдавна ги усещам аз, а сега и сами се показват. Те са по-опасни от тия там, по стените на Лариса, не знаеш откъде ще те ударят. От тебе искам да издириш всички скрити врагове на царството ни и да ги изловиш. Затова те повиках. Ще ти дам здрава нишка в ръцете, по нея ще тръгнеш най-напред.
Така седеше на стола си срещу него Яков Рун и така го гледаше, сякаш бе дошъл да се кара. То беше поради неговата припряност и лютивина, но откакто беше със Самуила, научи се донякъде да се сдържа. Така и заговори, със сдържан, затихнал глас, а изглеждаше, че ей сега ще скочи:
— И аз ги знам отдавна, войводо. И може би по-отдавна, още от рождението си. Попове и владици и нгумени, Христови служители. Боляри и всякакви величия и всякакви техни слуги, по-зли от тях. Кой както е взел власт над народа. И като да не са родени сред тоя народ, чужди са и врагове са негови зли и проклети. Знам ги аз, дай ми ти само воля.
— Не тъй — загледа се в него Самуил Мокри и като че ли се поколеба в решението си да го натовари с такава задача. — Не тъй, с една обща дума. Аз те пращам да ги издириш по съвест. Владици, боляри… Виждам ги аз ясно но и няма защо ти да ги издирваш. Аз ти говоря за враг, който ни дебне с нож в ръка, за да ни удари право в сърцето. Не мене и тебе или нещастния ми брат… то е нищо. Царството ни дебне да погуби и знае що върши. Може да е и болярин, и игумен, и най-прост селянин. Зад него стои и го насърчава Византион, царството ни иска да срине.