— Каква нишка ще дадеш в ръцете ми?
— Нишка, която ще те поведе правилно. Мене ми е нужна твоята строгост и честност; твоята твърдост към съблазните. Казах ти вече що трябва да вършиш, а и самата работа ще те учи и ще се разкрива пред тебе. Мисля, че ще предам в ръцете ти един от убийците на моя брат. Ще ти предам и най-близките му люде и може би между тях са помощниците му. Оттам ще тръгнеш. Те са затворени в Костур. — Той извади от чантата си медния кръст, подаде му го. — Намерен е в шепата на моя брат. Скъсал го, изглежда, от шията на своя убиец. Виж: пише по него на влашки, има там и едно име. Мисля, че е на тоя, когото задържах в Костур. Той носи същото име, опита се да го скрие, опита се да скрие, че е влах, опита се и да избяга на два пъти:
Рун мушна кръста в пазвата си. Самуил продължи:
— Тръгвай още днес. Давам ти воля. Искай от мене и всичко друго, което ти е нужно. Давам ти воля, но и над мене, и над тебе стои законът. Не забравяй и правдата, като ти давам такава власт и воля. Богомилът кимна едва забележимо.
Вторият от братята, Мойсей Мокри, загина през лятото на следващата година. През цялото време, докато стоеше с войската си при стените на Сер, той се бореше със себе си — със своя войнствен нрав и с голямата си обич и още по-голямата си вяра в Самуила. Той гледаше от своя шатър с дива ярост стените на обсадения град, с още по-голямо възбуждение чуваше виковете на вражеските войници, които се показваха по високите назъбени стени и се подиграваха с българите, ругаеха ги, проклинаха ги и предизвикваха с безсрамни думи и движения. А Мойсей, който всякога бе носил меч на кръста и признаваше само неговата сила, трябваше да гледа и да слуша това отдалеко и търпеливо. Самуил му пращаше чак от Лариса ту люде, ту писма с едни и същи поръчения и в паметта на Мойсея се бяха врязали няколко незаличими слова: „… Ние ще държим здраво тия два града и това стига засега. С тях ще държим ромеите нащрек и нерешителни, докато се съвземе и прилепне към царството ни Мизия. После ще дойде време да вземем по-лесно тия два града. Няма защо преди това да хабим сили, че като вземем тях, ще трябва да потеглим за следващите, но ние сега не можем да водим такава война с ромеите. За всичко е нужно сгодно време…“
И Мойсей Мокри чакаше да дойде такова време, макар с голяма мъка в сърцето си, но обичта му към Самуила беше по-голяма. Едвам се сдържа той да не нападне Сер, като получи вест за смъртта на Давида. За него нямаше съмнение, че Давида са убили ромеи и той искаше да отмъсти за смъртта му; примамваше го мисъл, че така по-лесно ще се оправдае, но пак надви неговата боязън пред Самуила. В това свое терзание той дори намрази войниците си, като ги виждаше да стоят без работа, макар всеки делничен ден да ги караше да се обучават, но това Мойсей Мокри не смяташе за истинска войнишка работа тук, край стените на един обсаден град. Видеше ли войници да почиват, или да се къпят през горещините по водите край града, викаше по тях и надалеко се чуваше гневният му глас:
— Биволи! Скотове! Лежите само и преживяте…
Калипсо му пишеше писмо след писмо от Охрид, искаше да дойде при него. Тя му липсваше, той дори страдаше за нея — толкова много се бе привързал към гъркиията, но се срамуваше да я повика във войнишкия стан. Той преследваше сурово войниците, които шареха по съседните села да търсят жени. За голяма негова изненада Калипсо по едно време му писа от Средец, като смутолеви причината за това свое пътуване, но повече не се обади. Желанието му да я вижда край себе си, постоянната му нужда от нея — да му сложи ядене, да му даде прана риза, сега се превърна в някаква свенлива, но дълбока и постоянна тъга.
Дали ромеите не бяха подушили след толкова време какъв човек имаха срещу себе си? Рано една сутрин на крепостната стена тъкмо срещу шатъра на Мойсея Мокри се показа гърлест ромеец, а около него и други още от обсадените. Виждаха се там и големи техни началници — лъщяха на ранното слънце позлатените им доспехи.
— Хей, страхливци! — викаше гъркът с гороломния си глас. — И най-голям страхливец между вас е началникът ви! Няма ли да се намери между вас един по-сърцат, който да излезе на двубой с нашия герой и борец Рукас! Пръждосайте се тогава, щом никой от вас не смее да излезе срещу Рукас! Ще чакаме до утре по това време и ще излезем да ви прогоним като бесни кучета…
Българите бяха на един изстрел с лък от градските стени и чуха всяка дума на ромейския глашатай, чу думите му и Мойсей Мокри. Той скочи, както бе седнал пред шатъра си, но езикът му се бе сковал от ярост, само широкото му лице и голият му врат почервеняха като лъсната мед. Нямаше какво да стори в тоя първи миг и пак седна, та столът изпращя под едрото му тяло. Кого да накара от своите люде да излезе срещу тоя ромеец?… Но те казаха, че той, началникът на българите, е страхливец! То се знае, че ще излезе на двубой той самият, но какво ще каже Самуил, като се научи? Ами ето тъкмо него викат на двубой и може ли да откаже? Не ще посмее да го съди Самуил, ако излезе, да се бие честно, а ще го осъди, ако се скрие зад каквото и да е прикритие, дори и зад неговата забрана. Той скочи пак и се развика към людете около него: