— Цар Борис е убит. Сега цар ще бъде Роман, неговият брат. Той сега е в България и друг освен него няма права да бъде цар български.
Арон присви големите си очи и протегна врат към брата си, сякаш не бе го чул добре. После избухна, задъхвайки се от възмущение:
— Ти все така, все правото търсиш, а не го знаеш де е! Защо Роман, а не ти или аз? Той има право по рождение, ние пък имаме право по заслуги. Кой спаси царството? Те ли — роби на ромеите, — или ние?
Арон викаше като безумен. Самуил сграбчи ръката му:
— Не викай! Ще те чуе целият град. Ти или аз! Но ако кажа, че аз искам да бъда цар? Знам какво ще ми отговориш, но знам и какво мислиш. И после: всички ли признават нашите заслуги? И между нашите най-приближени има люде, които признават само своето право и своите заслуги. Пътят към царския престол не е толкова гладък и къс, както си мислиш. Нека говорим открито: готов ли си да ми отстъпиш с чисто сърце царския престол? Аз пък не мога да оставя в твоите ръце съдбините на царството. — Той пусна ръката му и продължи: — Ти, аз, Роман — всеки от нас би могъл да събере около себе си люде, които ще му помогнат, за да му станат приближени. Но ще се намерят и други между болярите и войводите, които ще кажат: защо Самуил, Арон, Роман, а не аз? Василий това дебне, това очаква.
Арон махна гневно с ръка, но рече с примирение:
— Ти си упорит като…
С тоя недоизречен укор Арон лукаво прикри своята безсилна ярост. И без да каже ни дума повече, излезе от стаята.
Самуил пристъпи към един прозорец насреща и се загледа навън. Беше ведър, слънчев ден, но той гледаше с празни очи през отворения прозорец. Следейки бързия рой на мислите си, въздъхна:
— Най-сетне тая земя си намери господар…
В същия миг някъде дълбоко в него се обади и друг някакъв глас — по-ясен и по-твърд: „Не си ли е намерила българската земя вече отдавна своя господар. Какъв да е тоя, който иде сега?…“
— Дано да бъде достоен — изрече гласно Самуил Мокри, за да заглуши, за да не чува другия глас в себе си. Ала още по-ясно прозвуча тоя глас в него: „Ти не си ли достоен? Не си ли, не си ли… Кой е тоя, който иде? Син на цар и брат на цар! И после, още: кой е той?…“
— Аз ще му служа вярно — рече пак Самуил и току се втурна навън, да не чува вътрешния си глас, да избяга някъде от него. Вън, пред самата врата, той за малко не се сблъска с един млад багаин, който се изправи почтително пред него и каза:
— Той пристигна.
— Пристигна ли вече? — трепна Самуил. — Въведете го в двореца.
Младият човек погледна войводата учуден и се спусна да изпълни заповедта му. Някак прекалено се бе зарадвал Самуил на това известие. Но ни той, ни багаинът не назоваха с някаква титла или поне с името му току-що пристигналия Роман. Те не знаеха как да го назоват, както и никой друг във Воден не знаеше как да назове пристигналия неочаквано в България царски син и брат.
Роман бе въведен в преддверието на двореца. Скоро там пристигнаха началникът на воденската крепост, други неколцина боляри; излезе от покоите си и патриархът, дойде и Арон Мокри. Последен влезе Самуил. Той веднага съгледа Романа и лицето му видимо побледня. Виждал бе царския син още през годината 969-а в преславския дворец, но сега като да го виждаше за пръв път. Чувал бе и той за него, че е скопец, а през последните години брадата на Романа бе окапала още повече и се виждаха по няколко тъмни косъма над ъглите на устата му. Лицето му беше покрито с бръчки, жълто и подпухнало, беше с двойна, мека гушка и целият закръглен от тлъстини. Дрехите му сякаш не бяха скроени за него, стояха му неудобно, грозно. Щом влезе в преддверието Самуил, началникът на крепостта се обърна към Романа и рече с ясен глас:
— Войвода Самуил Мокри.
Роман се поколеба за миг със силно почервеняло лице, сетне пристъпи плах и несръчен, побърза да се приближи и Самуил. Роман каза:
— Ние не се виждаме за пръв път… Тогава ние не бяхме справедливи към тебе, войводо, и господ ни наказа…
Лицето на Самуила побледня още повече — тънкият като на жена и дрезгав глас на Романа прониза с болка ушите му. Но той си спомни, че някога в Преслав Роман се е опитвал да облекчи положението му; в същия миг погледна Арона и като видя тържествуващата злоба в очите му, неговите жлъчно изкривени устни, изеднаж надви обхваналото го отвращение, надви и себе си. Той застана по войнишки пред Романа и каза с почтителност:
— Скърбя за нещастието с цар Борис, твоя брат, а ти бъди добре дошъл в своята родна земх.