— Ах, нещастният ми брат… — проплака Роман с тънкия си глас. — С каква радост тръгнахме насам!…
Самуил стисна юмруци, сякаш да задържи самия себе си в такава близост с царския син поне още един миг. За да не се издаде пред Арона и пред всички събрани тук люде, които следяха всяка негова дума, всяко негово движение, той каза още няколко успокоителни думи на Романа и като му предложи да се оттегли на почивка, побърза да напусне преддверието.
Той се затвори в своите стаи в дясното крило на двореца и до вечерта не пусна никого при себе си, макар че Арон и други от болярите все се опитваха да влязат при него. Сега, когато бе видял наново Романа и вече пред самия царски престол, той трябваше да намери най-сигурния път, да види ясно и докрай трите пътища, които чертаеше в ума си. Роман, Арон или пък той? Един нещастен скопец, един лекомислен, надменен и алчен човек, какъвто беше Арон, и той — Самуил? Три пътища — еднакво тъмни, еднакво опасни. Той имаше по-голяма вяра в себе си. Арона можеше по-лесно да отстрани, но как ще отстрани Романа? Нима да го прогони от България или да го убие? Много жестоко би било и едното, и другото. И после — в тая жестокост биха намерили удобен и благовиден повод всички ония, които търсеха начин да се изскубнат от ръката му. Оставаше само едно: Роман да седне на престола, а той да застане до него. Да го подкрепя, да го насочва, да му служи. Чрез него да запази властта в ръцете си и дори да я засили над цялото царство. Но какъв беше Роман? Ще го търпи ли така близу до себе си, ще му се довери ли? Царският син и брат може би ще поиска да бъде наистина цар или може да приближи до престола някои от другите боляри и войводи…
Вече се мръкваше. Самуил се изправи и сега до отворения прозорец в стаята, като да не му стигаше въздух, Оттук се виждаше патриаршеската църква и част от града. Някъде нататък глухо тътнеха водите на многобройните водопади в тоя град и в близката му околност. Самуил се загледа в златния кръст върху ниския ъглест купол на църквата, кръстът едва светлееше срещу гаснещия залез.
— Боже, боже… — въздъхна неволно той и тъй, пред кръста, който светлееше в здрача, в мъката си, отчаян и уморен, пожела да се помоли. Да се помоли, да потърси помощ от бога, от Рилския чудотворец, от родния сн брат Давид, който живя като светец и от някое време неговата икона беше окачена в църквата насреща. Тоя път Самуил не можеше да се опре на своите собствени сили, а в това внезапно породило се желание беше нестихналата горест по любимия брат.
Той излезе незабелязано от двореца и бързо прекоси малката стъгда пред църквата, но църковната врата беше затворена. В сгъстилия се мрак изникна отнякъде клисарят, погледна го учуден и побърза да му отвори вратата. В църквата беше тъмно, едва се синееха високите и тесни прозорчета, само пред кръста пад царските двери мъждукаше кандило. Клисарят донесе запалена свещ, даде я на войводата и побърза да го остави сам. Самуил свали мекия си кожен шлем и пристъпи към големия иконостас, прекръсти се пред иконите на Исуса и на Богородица, после премина към десния край на иконостаса, където бяха иконите на Йоан Рилски и на Давид, цар български. Той и тук се прекръсти, залепи свещта на свещника пред двете икони и се изправи пред новата икона на своя брат.
Приликата между живия доскоро Давид Мокри и образа на иконата беше далечна и Самуил виждаше образа на светеца през спомена за неговия благочестив живот, за неговата мъченическа смърт, през тихо полюляващия се пламък на свещта. Кротко гледаше светецът от иконостаса с големи очи, в които изкусен положки майстор-иконописец бе запалил тих, неземен блясък на обич и скръб, на чистота душевна. От едната ръка на невенчания цар-светец се спущаше развит бял свитък и погледът на Самуила се спря върху него. Там бяха написани с едри черни букви следните слова: „Всяко царство, което се разделя, запустява“.
Още дълго стоя тук Самуил Мокри и не отклони поглед от тоя къс надпис. Като жива светлина се преляха тия няколко слова и тяхната истина, тяхната мъдрост в душата му.
— Прости ми ти, общителю с бога и брате мой — прошепна той. — Прости ми за моите колебания и за изкушенията, на които се поддавах… Аз няма да разделя нашето царство нито за царски венец, нито за никакви други блага, за да не запустее то и с него да запустее нашият живот и животът на децата ни и на техните деца. Дойде цар в нашата земя и нека бъде цар… Аз ще стоя до него и ще го пазя, ако той е слаб и ако аз съм по-силен от него. За да няма кой да разделя царството ни, защото щом се каже за един цар, че е недостоен, мнозина други ще помислят, че те са достойните… Моли се пред бога за мене брате мой, за да не изпадам вече никога в слабост… Амин…