Той млъкна, като продължаваше да гледа ръцете сн в скута. С наведени очи седеше срещу него и Самуил; той си спомняше за всички видими и невидими пречки, които бе срещал, за Калипсо, която бе заварил да подслушва пред вратата в Охрид, за Арона и Варвара, за някои техни думи, за отказа на Арона да тръгне към Преслав. Самият той, Арон, застана пред очите му, какъвто беше открай време… В сърцето му оживяха всичките подозрения и съмнения, но сега като че ли виждаше всичко с очите си. Той дигна поглед към Рун, сякаш да се убеди дали наистина седеше срещу него. Да, той беше там, пред очите му. И цялата тази грозна и страшна истина беше пред него. Рун се бе променил още повече напоследък. Научил се бе да говори по-спокойно, по-хубаво. В сърцето на Самуила се надигаше старата му злоба към тоя човек: „Той знае силата си, тоя нищи човек. Намерила е обилна храна омразата му към болярина, към попа и управника, той разкрива тяхната низост, той ги държи в ръцете си, той ще ги преследва докрай като рис и ще ги доведе до палача… Той тържествува в своята селяшка, паришка гордост…“ Ала в същото време Самуил чувствуваше силата на думите му, горчивата и страшна истина в тях, правдивата сила на паришката му омраза към тия, които преследваше и изобличаваше… боляри, попове, управители и началници. „Той мрази и мене — мислеше си още Самуил. — За моето болярство, както и аз го мразя за робската му сила сега, но… Но не бива да го мразя. Несправедлива е тая омраза в мене, а неговата е омраза справедлива, признавам и ще призная…“
Погледите им се срещнаха. Нужно беше Самуил Мокри да напрегне сили, за да издържи погледа на богомила, а тоя каза някак стеснително:
— Това е самата истина, вярвай. — После добави: — Кажи какво да правя по-нататък.
Самуил си помисли: „Той ме жали. Заради брат ми.“ И каза гласно:
— Ще продължиш работата си, както си решил. Никого няма да жалиш, никого. Всички ще изправим пред съда, пред закона. — Той стана, стана и богомилът. — Няма да пожалиш и родния ми брат. Но пази се, ако очерниш някого незаслужено!
Богомилът рязко поклати глава.
Самуил Мокри пожела да отиде до Охрид, до родния си дом. Сърцето му пожела. Но трябваше да попита царя за това пътуване, да помоли за позволение. Докато беше войвода, той не можеше да върши вече нищо без позволението на царя. И това легна на сърцето му като дотеглива грижа. Трудно му беше да отиде и да помоли за такова нещо, па макар и царя да помоли. Трябваше да си потърси и друго жилище, докато беше тук, при царя, който оставаше да живее сам в двореца.
Поиска от Радоя да му донесе нови дрехи, позлатена ризница и шлем, и меч, както беше нужно, за да се яви пред царя. Слугата не беше свикнал с такива промени и не се сдържа:
— Като на Ве-великден… или да не отиваш на сватба…
Ала докато се обличаше Самуил, дойде същият млад багаин да го помоли от името на царя да обядва днес с него. До обед имаше още време и Самуил трябваше да чака. Беше му досадно. Виж какъв нов живот започваше…
Щом дойде време за обед, той слезе в преддверието на двореца. Тук завари всички най-първи люде във Воден, до двайсетина души; тук беше и патриархът, беше и Арон, който ходеше между другите царски гости и шумеше най-много от всички. Щом се появи Самуил в преддверието, а може би бяха чакали тъкмо него, насреща се отвори врата и се показа Роман, следван от двама писари. Които знаеха как се посреща цар, поклониха се дълбоко пред него, а след тях и другите, конто не знаеха; неколцина се отпуснаха и на колена. Арон Мокри се поклони най-дълбоко, ала като на подбив — такава беше усмивката на безсрамното му лице. Цар Роман се спря насреща и също се поклони, сетне посегна и единият от писарите му подаде свитък! Царят го разви и прочете с тъничкия си глас, че той, царят на българите, прогласява за велик войвода на царството Самуила Мокри. Той върна свитъка на писаря, пристъпи и прегърна Самуила:
— Това е най-малкото, брате мой, за твоите заслуги…
Така царят нарече за втори път Самуила свой брат.
Приближиха се към великия войвода и патриархът, я всички други там, прегръщаха го, покланяха му се. Силен шум прекъсна тихата врява около Самуила — Арон бе излязъл разгневен и бе дръпнал с все сила вратата след себе си, без да дочака да я затвори застаналият до нея слуга.
На трапезата цар Роман покани от дясната си страна патриарха, а от лявата — Самуила. Към края на обеда Самуил помоли царя да му позволи да отиде за някое време в Охрид и до родната си твърдина. В първия миг по голобрадото, жълто и набръчкано лице на царя се изписа уплаха, сетне той бързо каза:
— Разбира се, велики войводо… Твои воля… Имаш ли депа, твоя светлост?