— Той беше като ратай на жена си, на ромейката — звънеше гласът на митрополита. — Дотам го бе завладяла внучката на Романа Лакапина, а не се знае дали и децата им са от него, боже, помилуй…
Давид Мокри седеше неподвижен, с отпуснати клепачи, кой знае къде беше с мислите си; седеше там и вторият Мокри — Мойсей, надменен и безучастен, само Арон викаше, смееше се заедно с всички. С мрачен поглед наблюдаваше Самуил от долния край на трапезата гостите и тримата си братя. Той вече не криеше ни гнева, ни презрението си към тия люде. Непознатият духовник кой знае за кой път надигна една огромна пръстена чаша с вино и я изля в гърлото си като в празна дупка. Самуил често спираше поглед върху него — той седеше все така мълчалив и неподвижен, сух, извил изкорубен гръб, необикновено дълъг врат, и току посягаше с две ръце, и те с дълги сухи пръсти, и дигаше към ненаситната си уста ту гърне, ту паница, ту чаша, изливаше там вино на широка струя, виждаше се през редките косми на брадата му как подскача ръбестото гърло.
Самуил излезе от трапезарията. В ходника вън, пред самата врата, той срещна един от слугите, който носеше нова стомна с вино. Самуил махна гневно с ръка:
— Върни се! Ни капка повече!
Той искаше да избяга някъде, да не среща люде и току свърна към малката трапезария, където беше мъртвецът. В широката студена стая беше почти тъмно. На високия свещник до главата на мъртвия гореше само една свещ. Самуил съгледа край мъртвешкия ковчег, който беше сложен на ниска маса, един млад монах с молитвено преплетени ръце на хлътналите тесни гърди; мършавото му лице с рядка, едва-що покарала брада и тънки повесени мустачки беше много бледо. Монахът сякаш и не усети, че в стаята бе влязъл човек; той шепнеше молитви, устните му се мърдаха и трепереха, посинели от студ. В мрака и тишината между четирите стени се чуваше и тихо, проточено похъркване. Самуил пристъпи към свещника:
— Защо няма повече свещи?
Инокът дигна бърз, уплашен поглед. Дълбоките му, тъмни очи блеснаха силно при бледата треперлива светлинка на свещта и той пак наведе поглед, но тихо продума:
— Няма кой да донесе. Никой не идва тук, аз…
Самуил не го и чу по-нататък. Видя на другата страна на мъртвешкия ковчег друг монах, който седеше присвит на ниско столче с прибрани в скута ръце, главата му лежеше удобно на широките гърди; той спеше дълбоко и сладко похъркваше. До нозете му беше търкулната винена стомна, кисел дъх на вино се разнасяше и около него.
— А тоя?
Първият инок прекъсна молитвата си, стисна устни, да не треперят, и нищо не отговори. Самуил мина от другата страна на ковчега и блъсна с нога заспалия, който се търкулна на каменния под като празна стомна и едвам изохка сънливо. Младият воин се задушаваше от гняв и бързо излезе от стаята.
Малко по-късно, следван от седем-осем слуги, които вървяха след него със запалени борини и едвам го настигаха, той мина по дългия ходник и се спря пред вратата на голямата трапезария. Един от слугите отвори вратата широко. Самуил влезе в трапезарията, а слугите се струпаха на вратата. Тук бе станало още по-шумно. Игуменът на „Свети Георги Победоносец“ се люлееше напред-иазад и тананикаше някакъв църковен напев, който все повече се преливаше в богохулна песен:
Самуил се спря до охридския митрополит, докосна го леко по рамото. Старият духовник се извърна към него някак цял разлюлян, но със същото блажено усмихнато лице. Самуил леко се поклони:
— Владико свети, време е за почивка. Втората стражя отдавна се смени.
— Да… да… — промълви владиката, но се виждаше, че не разбира какво му каза младият човек, не знаеше и сам какво да отговори.
Самуил махна с ръка към слугите и те се запътиха насам със запалените борини. Към Самуил се приближи Арон.
— Кажи да донесат вино. Ти си забранил…
— Няма вино — прекъсна го Самуил.
Арон се държеше все още здраво на нозете си, говореше свободно, само лицето му бе побледняло от изпитото виро и очите му бяха изблещени, със стъклен блясък. Самуил каза на приближилите се слуги:
— Помогнете на дядо владика да стане. Заведете го в стаята му за почивка.
Владиката се остави в ръцете на двама слуги като схванат, а усмихнатото му розово лице оставаше непроменено. Самуил мина зад гърба на брат си Давид и застана до управителя Петър Чурило, даде знак на друг един от слугите: