И щом казала това, клюмнала и умряла. Самуил нареди:
— Ще я погребете до гроба на майка ми, до нозете й.
Агата, жена му, го посрещна в дневната си стая и така, сякаш се бяха разделили едва преди малко време. Изправи се до стола си и мълчаливо му кимна с глава. Той не очакваше от нея радостни викове и прегръдки, но нейното безчувствие сега беше неприлично. Още повече го огорчи това, че той самият се бе притъкмил да се срещне с нея по-топло и остана като подлъган. А в стаята беше и дойката, която никога не бе могъл да търпи близу до себе си. Е, добре, добре, жено — кипна яд в сърцето му. — Стой си там настрана…
На вратата на съседната стая се бяха струпали децата му и той пристъпи към тях. Най-напред бе застанал единственият му син Радомир — по-едър от всички, дори и от по-старата си сестра Рипсимия. Като се приближи баща им, четирите момичета се подръпнаха плахо, а най-малкото се скри зад брата си. Не се уплаши само той, Гаврил-Радомир, не се и помръдна, но гледаше баща си учуден и повече разглеждаше воинското му облекло. Самуил го улови за ръката и го дръпна към себе си:
— Не познаваш ли баща си?
— Познавам те — отвърна момчето и добави заучени думи: — Ти не се свърташ у дома.
Самуил виждаше: децата му се бояха от него. Погледна гневно кърмачката, а не искаше да обърне същия поглед и към жена си. Той улови и другата ръка на сина си:
— Виж го ти колко е порасъл…
Детето едва-що бе навършило девет години, но беше необикновено едро, настигаше рамото на баща си. Самуил продължи:
— Като чичо си Мойсей… Помниш ли го?
Детето не долавяше ласкавите звуци в омекналия му глас и продължаваше да го разглежда някак глуповато, разтворило сините си очи, и току внезапно сграбчи с две ръце дръжката на меча му. Далечна, горчива мисъл помръдна някъде в съзнанието на Самуила. „Като чичо си Мойсей…“ — бе казал той, а сега неволно помисли за слабия ум на брата си. И току блъсна момчето доста грубо, негли да прогони от ума си тая мисъл:
— Ще дойдеш ли с мене на война?
Едва сега се вкопчи детето радостно, буйно в него:
— Ще дойда, ще дойда!…
Агата стоеше на същото място и той чувствуваше присъствието й, но не я поглеждаше. Не го поглеждаше и тя, Загледана някъде през прозорците с леко присвити вежди, тя като че ли очакваше да се свърши най-сетне тая продължителна среща на бащата с децата му. Двамата съпрузи отдавна не бяха се виждали. Такива бяха от години вече техните срещи — все по-редки и краткотрайни. Те не вълнуваха Агата Самуилова, колкото и да бяха редки, не променяха с нищо еднообразния й живот. Изчезнала бе в нея и ласкаещата я мисъл, че той я обича, че й е покорен в сърцето си, особено след раждането на последното им дете, тя се разболя тежко веднага след раждането и пролежа в легло цели месеци. Кръвта й се изцеждаше, изтичаше капка по капка, тялото й ден след ден се изтощаваше, ведно с него се изтощи и душата й. Когато се придигна, тя видя в сребърното огледало, че върху нея бе паднала първата сянка на старостта. Оная видима сянка, когато свежестта на кожата вече е изчезнала, косата започва да пада, когато блясъкът на очите става по-твърд, мускулите се отпущат и умората идва по-бързо. Агата наближаваше четиридесетте години, родила бе седем деца и две от тях погребала. Тя не очакваше вече нищо, на нищо не се надяваше и нищо не желаеше. Това не беше пресищане, а безразличие. Тя седеше дълго на едно и също място, мислите й блуждаеха. Децата си изостави в ръцете на дойната, която кърми първото й дете и остана завинаги при нея, Дойката бе приела покорно, че и двете са жертви на една обща немилостива съдба. Агата понякога сякаш не забелязваше и децата си; едва ще приласкае някое от тях, когато само ще притича към нея, ще се притисне до нея, ще сложи глава на колената й, ще си изпроси милувки или ще поиска да й се оплаче. Така беше вече с целия й живот. Когато влезе Самуил в стаята й, тя стана по навик — мъжът й влизаше в стаята, поздрави го едвам, стоеше сега и чакаше какво ще направи той по-нататък, чакаше с досада, че бяха нарушили всекидневното еднообразие на живота й. Тя не се развълнува, не се уплаши, не се и учуди, че Самуил бе й станал толкова чужд сега, след последната им, още по-продължителна раздяла. Най-после той се обърна и към нея, приближи се:
— Добре ли си със здравето, Агато?
— Слава богу — отвърна тя и като че ли отеднаж се сети, обърна се и тя към него, попита го: — А ти как си със здравето?
— Слава богу.
Той почувствува по гласа й, по израза на лицето й, по вдървената й стойка, че тя беше далеко, далеко от него; стори му се, че я вижда през дебело, студено стъкло. Не се учуди и той, че я виждаше така, не се развълнува, не се уплаши. Душите им бяха разделени. Оставаше само мисълта, че са съпрузи, оставаха децата, оставаха в паметта им спомени и следи от спомени, оставаше най-сетне и безразличието, което не свързва, но и не отблъсква…