— Ето я, го-грсподарю… — подвикна слугата. Що ли знаеше той за девойката и за господаря си?
Самуил усети, че сърцето му замря. Тя се бе спряла в началото на тясна, странична уличка, с две стомни в ръце. Наведе се и остави стомните. Самуил вече стоеше пред нея. Тоя път Радой бе останал по-назад, на главната улица по-нататък. Самуил гледаше девойката мълчаливо, разтворена беше в очите му негли цялата негова душа, а лицето му беше необикновено бледо. С такива очи, с разтворена душа го гледаше и Биляна. Пребледняло бе и нейното лице. Той скочи от коня, взе юздата в ръката си.
— Потърсих те във воденицата.
— Дядо умря — отвърна тя. — Миналата годни.
Бледността изчезна от лицето й, останаха да светят само очите, пълни с радост. Тая радост в очите й обичате той най-много, простите й, ясни думи също. Тя му каза всичко, с радостта в очите си, с тия няколко свои думи. Старецът умрял и как би стояла сама във воденицата… А ето те пак се срещнаха. Нели живееха на едно и също място? Тя бе го чакала и бе вярвала, че ще го види пак; сърцето й знае всичко за него. Тя го чака винаги, а той ще дойде, когато пожелае. Ами тя не забравя, че той е болярин, а тя е внучка на воденичаря! Това говореше ясният й поглед и Самуил попита по-нататък:
— Защо си тук? Помислих, че си във вашето село.
— Там нямам никого. Дойдох тука при своя тетка.
Роднина е на майка ми. Стара е, сляпа. Няма и тя никого.
— Заведи ме.
Тя мълчаливо дигна стомните си и тръгна. Поведе Самуил коня редом с нея. По уличката срещнаха само няколко заиграли се деца. Биляна влеае в една ниска портичка, обърна се да го дочака с двете стомни и ръце. Той отпусна юздата, остави коня на улицата и също влезе. Намериха се в една потънала в зеленина градинка; тясна пътека между лехите водеше към прихлупена къщурка с покрив от зеленикави плочи. Под ниския трем на къщурката седеше сред купища рибарски мрежи стара жена с побелели очи. Самуил позна, че това беше лелята — виждаше се слепотата й. Тя седеше с изправена глава, с неподвижни, безжизнени очи, ала разкривените й пръсти, работеха ловко и безспирно, замотани в яки конопени конци. Сляпата жена бе плела рибарски мрежи, види се, през целия си живот и усетливите и пръсти заместваха очите.
Срещу нея се виждаше и мястото, дето бе седяла и Биляна сред мрежите. Сляпата попита с колеблив глас, сякаш и гласът й блуждаеше като белия й поглед:
— Кой е с тебе, Биляно?
— Той.
Усмивка озари лицето на старата жена, само очите й останаха неподвижни:
— Приближи се, момко… Добре си дошъл. Биляна все за тебе ми говори, откакто е с мене. Моят войник и моят войник! Ти ходи ли на село да видиш майка си, преди да дойдеш тука? Биляна колко пъти ми е казвала: щом се върне от война, веднага ще дойде при мене. Аз й казвам: той, ако е добър син, по-напред ще отиде да види майка си.
Биляна стоеше с наведени очи, лек руменец играеше по страните й. Гласът на сляпата жена не спираше:
… Хубав е, казва, и млад. Дадохме си вярна дума. Бог да ви пази в тия лоши времена. Е, върнал си се здрав и жив от война… Ами влез, Биляно, да го посрещнеш, да го нагостиш. Да не се отделя вече от тебе…
Биляна дигна очи към Самуила и го поведе с погледа си.
В малката стаичка не се чуваше никакъв шум отвън, като да беше на края на света; дори и ярката дневна светлина проникваше тук загаснала през двете прозорчета в стената. Самуил Мокри стоя с девойката, докато двете прозорчета потъмняха. Излезе вече по тъмно.
Н един камък до портата седеше Радой, навил на ръката си юздите на двата коня; животните стояха неподвижни, привели към него глава до глава, прегладнели. Самуил взе юздата на своя кон и се хвърли на седлото. Качи се на коня си и Радой, размаха стремена да настигне своя господар, който бързаше по тъмната камениста улица. Тоя път слугата дума не продума.
Есента и зимата Самуил Мокри прекара повече в Охрид, но ходеше и до Воден, където беше царят, и до Обител, до Прилеп, до Скопие. При царя той не отиваше често, но във всички тия градове имаше оръжейни работилници, военни хранилища и Самуил прекарваше ту в единия, ту в другия по цели дни и седмици.
Самуил Мокри се готвеше за нов поход към Лариса. Той ходи на няколко пъти при царя да му говори за тоя поход, но то беше повече от приличие и за да не се нарушава редът, който трябваше да се спазва. Цар Роман му даде съгласието си, но му каза, принизил едва ли не до шепот тънкия си неприятен глас:
— Аз съм отскоро тук, но… дали не е по-добре да не предизвикваме ромеите, докато не заздравим царството…
— Ромеите са още в Азия срещу Варда Склир, а трябва да спасяват и италийската земя от араби и немци. Сега е време да вземем тоя град и по-малко ще ги заболи, като е в такъв край, отдалечен за тях. Но тоя силен град е близу до нас и още повече затова трябва да го вземем. Оттам те винаги могат да ни ударят. И мисля аз, царю — добави той, — не ще се спаси никой от врага си, като се пази да не го предизвиква. Врагът е винаги враг и само силата ти може да го направи по-малко опасен.