Битката започна незабавно. Схванал целите на противника, Самуил бързо разпредели войската, като струпа повече войска главно пред северната порта, където бяха главните сили на ромеите. Той спря защитниците на обсадения град и те не успяха да стигнат каменния мост на реката тук, но се случи и нещо, което не беше предвидил и което задържа боя в колебание за доста дълго време. Самуил бе струпал тук много повече войници, отколкото беше нужно и отколкото позволяваше мястото между реката и градските стени, и те, гъсто един до друг, си пречеха. В същото време ромеите показваха по-добро бойно изкуство и по-голямо хладнокръвие. Боят се задържа и ту едните напредваха по няколко разтега, ту другите — срещаха се тук два упорити врага и силите им се уравновесяваха между численото надмощие и умението да се води бой. Затегнаха се сраженията и пред другите градски порти; там ромеите само се отбраняваха и задържаха българите, колкото и да бяха тия последните по-многобройни.
Полесражението пред северната порта бързо се покриваше с убити и от двете страни. Едновременно с това върволици ранени бойци се изтегляха и към отворената крепостна порта, и през моста отвъд реката. Във високите градски стени отекваше гръм и вик; чуваше се яростен рев, като да не бяха се изправили люде срещу люде, а диви зверове едни срещу други, чуваше се вой и предсмъртни стонове, звън на ударили се мечове, трясък на сблъскали се щитове, съскане на стрели, глух шум на врязала се в тялото секира, сух пукот на пречупило се копие и през целия този шум и викот се чуваше гъстият тропот на тежките войнишки стъпки, като бърз, едър дъжд по сухата, твърда земя.
Още в началото на битката се забеляза, че между ромеите беше някакъв голям техен началник. Мяркаше се позлатеният му шлем с високо извита грива навред между тяхната войска и най-често там, където битката беше най-гореща, и по това още се забелязваше участието му в боя, че където се втурваше с коня си, войниците му надаваха бойни викове, бързо се подреждаха около него и напираха с удвоени сили. Самуил Мокри стоеше на кон върху извития гръб на каменния мост и оттам наблюдаваше сражението. Голямата му грижа сега беше да поразреди войниците си и повели да се оттегли част от тях към брега на реката. До него беше също на кон и малкият му син. Полесражението започваше от самия мост и час по час току писваше някоя стрела близу край тях, но Самуил държеше детето все до себе си. По едно време той се извърна към него и каза:
— Виждаш ли къде сбъркахме: нашите са много нагъсто.
Тук беше и Радой. Той проследяваше с очи и уши всяка прелетяла наблизу стрела, току поглеждаше детето с отчаяно лице:
— Ама тука не е за де-деца! Дете е още най-сетне…
Самуил следеше ромейския началник в боя и това каза на сина си:
— Виждаш ли началника им? Тоя на коня, със златния шлем. Следи го. Да се учиш.
По едно време българите започнаха да се отдръпват към реката, стъпка, по стъпка. Ромеите вземаха надмощие, а в предните им редици блестеше на слънцето златният шлем на безстрашния им началник. Самуил каза на детето си:
— Ти стой тук.
Той изтегли меча си и конят му се втурна напред с вирнати уши.
— Татко! — викна след него Гаврил-Радомир и също размаха късите си стремена. Радой улови юздата на коня му:
— Ти… ту-тука. Нели каза баща ти!
— И аз искам… И аз! — крещеше момчето и се мъчеше да подкара коня си към полесражението.
Изблещи срещу него очи слугата:
— Дадена ти е повеля! Тука ще стоиш. Какъв войник си ти, щом… Дадена ти е повеля, чу-чуваш ли!
Детето плачеше, хлипаше с глас, но отпусна юздата и вече не се помръдна. Успокои се и Радой:
— Ка-какво… още мокриш гащите си, а… Няма да останеш по-назад, не бой се. Вълкът ражда вълк… Ама чакай, човече! Имаш ти време…
Двете войски се спряха на едно място, като живи стени, вплетоха се една в друга и се блъскаха, сечеха се, мушкаха се, ръфаха се, но и се топяха една срещу друга, сриваха се, чезнеха. Слънцето бе се издигнало високо и се виждаше там, дето тия две живи стени се блъскаха една в друга, как святкаха и блестяха, сплитаха се и се разплитаха, дигаха се и се сваляха, удряха се и се чупеха мечове и копия, секири и палици, лъкове и стрели; също и голи ръце. Всеки удар, вик и стон се сливаше в един общ трясък и тътнеж, който бе позатихнал сега, но беше по-плътен, по-дълбок, сякаш започваше изпод земята, и беше по-страшен.
Ромеите взеха да отстъпват. Бавно, едва се помръдваха назад и повечето гърбом към градските стени. Те вече бяха като ронлив бряг, който водата подмива и отнася. Българите налитаха все по-стремително. Ромеите неволно се събираха в полукръг и се отдръпваха заднишком към разтворената крепостна порта, а българите, струпани в широка дъга, ги обхващаха по-здраво. Сега ромеите изпаднаха в същото положение, в което бяха българите в началото на битката: бяха твърде много, твърде нагъсто пред самата порта, която не можеше да ги погълне отеднаж; те не можеха да се движат свободно, пречеха си и с нарастващ страх се притискаха към портата. Българите напираха току до тях, сечеха, мушкаха и предните редици на ромеите се сриваха една след друга, една върху друга.